Минаха пет години, откакто светът на Изабела Рийд се срина.
Единственият ѝ син, Лиам, беше отвлечен пред дома им в Бевърли Хилс, когато беше на четири години. Полицията не откри нищо — нито откуп, нито следи. Пет години наред Изабела неуморно го търсеше, предлагайки милионна награда, но всяка следа завършваше с разбито сърце. В крайна сметка тя погреба болката си под пластове от работа, власт и съвършенство.
В един дъждовен ден в центъра на Манхатън, Изабела слезе от своя бял «Ролс-Ройс» пред входа на Le Verre — ексклузивен ресторант, където се събираше модният елит. Облечена в безупречно бял дизайнерски костюм, тя беше въплъщение на богатство и контрол.
Докато приближаваше стъклените врати, градът гъмжеше от чадъри и мигащи светлини. Изведнъж пред нея се появи малка фигура — момче на около девет години, подгизнало от дъжда, в скъсани и мръсни дрехи. Държеше хартиен плик с остатъци от храна, събрана от току-що напуснати маси.
Преди да успее да реагира, момчето се подхлъзна и се блъсна в нея. Мръсна вода изпръска и изцапа бялата ѝ пола.
Въздухът застина.
Изабела се вторачи надолу, очите ѝ проблеснаха от ярост.
– Внимавай къде вървиш!
Момчето заекна:
– Съжалявам, госпожо… просто исках да ям…
Гласът ѝ беше студен като лед:
– Разбираш ли какво направи? Този костюм струва повече от живота ти!
Хората в ресторанта се обърнаха. Някои шепнеха, други вдигаха телефоните си. В хаоса Изабела изгуби самообладание. Тя блъсна момчето, което падна по гръб в локвата.
Разнесоха се възклицания. Камери щракнаха. Милиардерката, която бе изградила имиджа си на “елегантност и финес”, бе заснета да блъска бездомно дете.
Но тогава нещо накара сърцето ѝ да се свие. На лявата китка на момчето имаше малка родилна петънце във формата на полумесец — същото като на Лиам.
Очите ѝ се замъглиха от шок — за първи път от години.
Момчето не плачеше. Просто вдигна глава, спокойно и треперещо.
– Извинете, госпожо – прошепна той. – Ям само каквото е останало… Просто бях гладен.
После се обърна и тръгна в дъжда, изчезвайки в тълпата.
Същата нощ Изабела не можа да забрави очите му — или белега.
Тя не можа да заспи. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше този белег, тези очи — същите като на Лиам. Сърцето ѝ, доскоро заключено зад стените на гордостта, започна да трепти.
Ами ако… ако Лиам не е изчезнал?
На разсъмване тя се обади на личния си асистент, Дейвид Милър.
– Намери това момче – прошепна тя. – Този от вчерашните снимки. Трябва да разбера кой е.
Дейвид, винаги внимателен, се върна след няколко дни.
– Казва се Илай. Няма документи, нито акт за раждане. Живее близо до Източна 10-а улица. Местните казват, че за него се грижи един бездомник на име Уолтър.
Тази вечер Изабела се преоблече с обикновени дрехи и отиде там.
Разкошът на нейния свят изчезна сред рухналите сгради, боклука и отчаянието.
И тогава го видя — Илай — свит в кашон до спящия старец. На врата му висеше изтъркан сребърен медальон с едно-единствено гравирано име: “Лиам”.
Краката ѝ се подкосиха.
– О, Боже…
Уолтър я забеляза и се намръщи.
– Търсиш момчето?
Тя кимна безмълвно.
– Добро дете – каза тихо Уолтър. – Почти нищо не помни, само повтаря, че майка му ще се върне. Пази това медальонче като свещена реликва.
Сълзи пареха очите на Изабела. Тя тайно организира ДНК тест, използвайки няколко косъма, които взе, докато Илай не гледаше.
Докато чакаше, изпращаше анонимни дарения — храна, лекарства, одеяла. Илай започна да се усмихва по-често, без да подозира, че жената, която го наблюдава от сенките, е неговата майка.
Три дни по-късно резултатите дойдоха.
Съвпадение: 99.9%.
Илай е Лиам.
Листът трепереше в ръката ѝ. Изабела се свлече на пода, ридаейки неутешимо. Тя беше крещяла, унижила и блъснала собствения си отвлечен син — момчето, за което се молеше всяка нощ.
На следващата сутрин Изабела отиде в детския дом, който беше основала чрез фондацията си, за да се грижи за Илай. Щеше да му каже истината — да го прегърне, да се извини и най-после да го върне у дома.
Но когато пристигна, започна хаос. Илай беше избягал.
– Чул е, че ще го местим – обясни надзирателят. – Уплашил се е и е избягал посред нощ.
Изабела изпадна в паника. За първи път от години захвърли всякакви преструвки — без охрана, без шофьор. Самата тя обикаляше града, викайки през дъжда:
– Лиам! Илай! Моля те, върни се!
След няколко часа го намери — под мост, сгушен до купчина стари одеяла, стиснал в ръце медальона си. Уолтър, старецът, който се грижеше за него, беше починал през нощта.
Лицето на Илай беше бледо от сълзи.
– Той каза, че майка ми ще дойде за мен – прошепна. – Но тя така и не дойде.
Изабела падна на колене пред него, дъждът попиваше в косата и дрехите ѝ.
– Сега е тук – каза тя със задавен глас. – Аз съм майка ти, Лиам. Никога не съм спирала да те търся.
Очите на момчето се разшириха – смес от недоверие и страх.
– Ти? Но… ти ме нарани.
Тя кимна, хлипайки:
– Така е. Направих го. Не знаех, че си ти. Допуснах ужасни грешки. Моля те, прости ми.
След дълго мълчание момчето бавно протегна ръка и докосна лицето ѝ.
– Ти се върна – прошепна той.
Тя го прегърна силно, плачейки така, както не бе плакала от години. За първи път от онзи ужасен ден преди пет години Изабела отново се почувства цяла.