…в последния ѝ път. А това, което се случи по време на прощаването, разтърси до дъното на душата всички жители на селото.
Марина винаги беше най-обикновено момиче – нито в ученето, нито в игрите се отличаваше с нещо особено. Мечтите ѝ се променяха с възрастта – от красива играчка в детската градина, през празнична рокля в началните класове, до блянове за истинска любов в гимназията.
Опората ѝ бяха майка ѝ и дядо ѝ Степан – двамата най-близки хора в живота ѝ. Дядото беше уважаван лесничей, известен със своята честност и твърд характер.
През всички години служба не направи нито една отстъпка на бракониерите и спечели искреното уважение на местната власт. Майката на Марина – Олга, работеше като доячка. Тя избягваше контакт с останалите селяни и живееше затворено.
Такъв ѝ беше характерът още от младостта – трудности, постоянно чувство на самота и подигравки от околните я бяха направили мълчалива и отчуждена. А причината не беше външният ѝ вид – напротив, Олга беше красива жена с нежни черти и гъста коса. Но още от раждането ѝ имаше проблем с единия крак – куцаше.
След като завърши училище, замина за града с надеждата да промени живота си. Успя да започне работа като продавачка в магазин. Парите едва ѝ стигаха за наем на скромна стая и храна, но тя беше доволна. Надяваше се, че в големия град никой няма да обръща внимание на нейния физически недостатък.
След няколко месеца на работа се запозна със Сергей. Той често идваше в магазина и между тях се завърза сърдечен разговор.
С времето Олга започна да изпитва чувства към него, но не си правеше илюзии. Затова беше изненадана, когато той ѝ предложи да имат връзка. Беше щастлива, сякаш отново започна да живее.
Но радостта ѝ бързо се смени с тревога – закъснение, преглед, диагноза: бременност. Дълго се събираше с кураж, но накрая му съобщи новината. Реакцията му беше шок:
— Луда ли си? Дете? И то от теб? Мислиш ли, че искам да бъда с куца самотна майка? Отърви се от него!
След тези думи той изчезна от живота ѝ. Онази нощ не мигна. Но аборт вече не можеше да се направи – срокът беше преминал допустимото. Напусна работа и се върна в родното село.
Баща ѝ я прие с разбиране и любов – как да изостави дъщерята, заради която съпругата му беше пожертвала живота си при раждането?
Обеща да отгледа внучката си. А слуховете в селото се засилиха:
— Куцата се върна с дете – шепнеха хората. – Сигурно не е ходила в града заради работа…
Болно ѝ беше да слуша това. Но накъде да тръгне? Остана. След раждането започна работа във фермата. Дядото гледаше бебето, докато тя работеше.
Марина растеше като добро и светло дете. Дядо ѝ я водеше в гората, разказваше ѝ за билките, следите на животните, залезите. Един ден чуха странен вой – сякаш някой викаше за помощ. Отидоха натам и намериха малко вълче, заклещено в блатото. Момичето го зави с якето си и го нарече Блатко – Бол.
Оттогава вълчето стана неразделно с нея. Изпращаше я, чакаше я пред портата, не допускаше чужди.
След училище Марина замина за града. Бол страдаше, отказваше да яде, лежеше на пътя и гледаше в далечината.
Марина започна работа като камериерка, с мечтата да спести пари за задочно обучение – искаше да стане счетоводителка. Още от първи клас обичаше да смята. Но да влезе в университет безплатно – за момиче от село шанс почти нямаше.
Един ден колежка я убеди да излязат в кафе. Там Марина срещна Максим. Той беше учтив, внимателен, изслушваше я. Между тях веднага се появи връзка. След няколко срещи я покани да се запознае с родителите му.
Майката на Максим я прие хладно, а след това – зад затворена врата – устрои скандал на сина си:
— Имаш годеница – Кристина! Тя ще спаси бизнеса! А ти доведе някаква бедна селянка?!
Марина чу всичко. Сълзите я задавяха:
— Тръгвам си… Трябва да бъдеш с тази, която принадлежи към вашия свят…
Но Максим беше решил. Излезе при нея и каза:
— Избрах теб. Ако родният ми дом не те приема, ще си тръгна с теб.
И си тръгнаха. Майка му остана в ярост.
Кристина, която не получи вест от Максим, дойде и разбра всичко. Майката наля масло в огъня, намеквайки:
— Навремето такива ги отстраняваха с билки. Но аз нищо не съм казала…
Кристина започна да действа. Разбра маршрута на Марина, престори се на припаднала. Както винаги, Марина побърза да помогне.
— Хапчетата ми са у дома… не викай линейка… – прошепна «жертвата».
Марина я заведе до апартамента. Вътре Кристина заключи вратата, изправи се и с зла усмивка прошепна:
— Е, това е краят. Смятай, че животът ти свърши.
Хлороформ. Загуба на съзнание. Тъмнина.
Тялото на Марина беше намерено след два дни. Причината – отравяне. Без следи. Случаят беше потулен. Селото потъна в скръб.
Дядото мълчеше като камък. Бол виеше. Хората носеха цветя. Облякоха я в бяла рокля, като за сватба. Сякаш беше невеста на ангел.
На прощаването всички мълчаха. Дори мъжете бършеха сълзите си.
— Погребваме светлина – каза учителят. – Добротата, която не може да се върне.
Максим дойде с пръстена, който не успя да ѝ подари.
— Ти винаги ще бъдеш моя…
На гроба вълкът Бол легна и не си тръгна до вечерта.
На кръста пишеше:
„Тук почива Марина – светла душа, обична внучка, дъщеря и годеница. Тя, която вярваше в любовта…“
Минаха две години. На края на гората се издигна параклис – построен от Максим. Той се отказа от кариерата си и остана да живее в селото.
На вратата е изрязано:
„Любовта не умира. Тя се превръща в небе.“
Всяка година, на рождения ѝ ден, на пейката край гроба се появяват бели лилии. Всички знаят – това е Бол. Връща се, гледа към земята, вие към небето… и си тръгва – там, където вече е неговата стопанка.