Малката ветеринарна кабинка сякаш се стесняваше с всеки дъх, като че стените сами усещаха тежестта на момента. Ниското таванско пространство притискаше, а под него, като призрачен шепот, бумтяха луминесцентните лампи – техният студен, равномерен светлина падаше навсякъде и оцветяваше реалността в нюанси на болка и сбогуване. Въздухът беше плътен, зареден с емоции, които не можеха да се изразят с думи. В тази стая, където всеки звук изглеждаше кощунство, цареше тишина – дълбока, почти свята, като пред последния дъх.
На металната маса, покрита със стар каре плат, лежеше Лео – някога могъщ, горд източноевропейски овчар, куче, чиито лапи помнеха безкрайните снежни пространства, чиито уши бяха чували шепота на пролетната гора и шума на поточе, събуждащо се след дългата зима. Той помнеше топлината на огъня, мириса на дъжда по козината и ръката, която винаги намираше врата му, сякаш казваше: „Аз съм с теб“. Но сега тялото му беше изтощено, козината – слаба и на места олющена, сякаш самата природа отстъпваше пред болестта. Дъхът му беше хрипкав, прекъснат, всеки вдъх беше като борба с невидим враг, всеки издишване – като сбогуване.