„Томас! Не стартирай двигателя!“
Рязък вик ме накара да подскоча, точно когато ръката ми замръзна върху дръжката на вратата на колата. Обърнах се и видях Джордж Харис, моя двадесетгодишен съсед, който тичаше по моравата, облечен само в халат, с изражение на паника на лицето си.
Сутринта обещаваше да бъде спокойна. Облякох най-добрия си костюм – тежък като броня – подготвяйки се за непоносимата задача, която ме очакваше: обявяването на завещанието на сина ми Андрю. Неговата внезапна смърт на 42 години все още изглеждаше нереална. Всяка моя стъпка беше като в подвижни пясъци.
– Какво има, Джордж? – гласът ми трепереше.
Той се доближи до мен, задъхан.
– Снощи, около полунощ, видях Клара до колата ти. Работеше под капака с инструменти поне петнайсет минути. Когато разбра, че я наблюдавам, го затвори рязко и избяга.
Гърдите ми се свиха. Клара. Моята снаха. Жената, която щеше да наследи 40 милиона долара.
– Сигурен ли си?
– Напълно – отвърна Джордж, присвивайки очи. Годините в полицията бяха изострили инстинктите му. – Паркирала е БМВ-то си надолу по улицата, за да не забележиш.
Погледнах към седана, който карах вече осем години. В главата ми се въртяха възможности – прерязани спирачни маркучи, манипулирано кормилно управление, повреден двигател. Смъртоносна катастрофа на магистралата щеше да изглежда напълно естествена. Катастрофа, след която Клара остава единствен наследник.
Извадих телефона с по-уверени ръце, отколкото очаквах.
– Благодаря ти, Джордж. Може би току-що ми спаси живота.
Позвъних на Франк Дойл, моя доверен механик.
– Франк, Томас Милър съм. Трябва веднага да дойдеш у нас. Мисля, че колата ми е саботирана.
След няколко минути ванът му пристигна. Повдигна седана и мълчаливо го огледа. След това, с мрачно изражение, насочи фенерчето към ходовата част.
– Спирачните ти маркучи – каза равнодушно. – Прерязани са. Чисти разрези, направени с прецизни инструменти. Разчетено така, че да откажат след няколко километра.
Стомахът ми се сви. При скорост по магистралата нямаше да имам и капка шанс.
– И ето тук – добави Франк, сочейки – краищата на кормилната щанга са разхлабени. Щеше да загубиш контрол, дори ако спирачките не откажат.
Картината беше ясна. Клара не искаше просто да тръгна на път – искаше това да изглежда като инцидент.
– Документирай всичко – казах му. – Снимки, бележки. Искам всичко надлежно записано.
Докато Франк работеше, ме обзе ледена решимост. Клара си мислеше, че вече е победила. Смяташе, че никога няма да стигна до завещанието.
Но аз щях да вляза в тази адвокатска кантора жив. И щях да видя лицето ѝ, когато всичко рухне.
Таксито до центъра изглеждаше като сън. Чикагският хоризонт зад прозореца се сливаше със сивите облаци. Извадих телефона си и препрочетох съобщение, което бях пренебрегнал седмици наред – последното от Андрю:
„Татко, ако ми се случи нещо, внимавай с Клара.“
Тогава го приех като параноя на болен човек. Но сега, със снимки на прерязани спирачни маркучи в телефона ми, това предупреждение гореше като пламък.
Когато излязох от асансьора в адвокатската кантора „Рейнолдс и Колинс“, мраморният под блестеше под обувките ми. И ето я –
Клара Милър. Моята снаха. Седеше в чакалнята, облечена в елегантна черна рокля, русата ѝ коса идеално оформена. Вдигна очи, очаквайки празнотата. Вместо това видя мен. Кръвта се оттече от лицето ѝ, списанието падна от ръцете ѝ.
– Здравей, Клара – казах спокойно. – Изненада ли се, че ме виждаш жив?
Устните ѝ се разтвориха.
– Томас, аз…
– Джордж Харис те видя. С инструменти в ръце. Под капака на колата ми.
– Това е абсурд! – отсече тя, бързо възвръщайки самообладание. – Ти си въобразяваш. Скърбящият ум прави странни неща.
Наведох се по-близо.
– Спирачните тръби сами ли се режат? Частите от управлението сами ли се разхлабват?
Стисна челюсти. Не каза нищо.
В този момент секретарката обяви:
– Господин Колинс ще ви приеме сега.
В заседателната зала Едуард Колинс стоеше с документи в ръце. Клара приглади роклята си, увереността ѝ се върна като маска. Вярваше, че триумфът ѝ е близо.
– Събрахме се тук, за да обявим последната воля на Андрю Милър – започна Едуард.
Клара кръстоса ръце и се усмихна леко.
Едуард нагласи очилата си.
– Андрю беше много предвидлив. Най-много държеше да осигури баща си. Ето какво гласи завещанието:
„Завещавам цялото си имущество, оценено на около 40 милиона долара, на баща ми – Томас Милър.“
Цветът се оттегли от лицето на Клара.
– Какво? Това е невъзможно!
Едуард ми подаде запечатан плик. Ръкописно, на него с почерка на Андрю, пишеше нещо. Ръцете ми трепереха, докато го отварях:
„Татко, внимавай с Клара. Мисля, че може да се опита да те нарани, за да получи наследството. Довери се на интуицията си. – Андрю“
Настъпи тишина. Клара се дръпна назад, хванала се за стола.
– Това не може да е законно! – изкрещя тя. – Аз съм му съпруга!
– Завещанието е надлежно оформено и нотариално заверено – каза спокойно Едуард.
Самообладанието ѝ рухна. Удари с юмрук по масата.
– Това е лъжа! Аз съм спечелила тези пари!
Изправих се бавно.
– Спечелила си ги? С отравяне?
Лицето ѝ побеля. За първи път не можеше да каже нищо.
През следващите седмици започнаха разследвания. С помощта на Едуард наех частния детектив Маркъс Лий и съдебния медик д-р Сара Картър. Заедно разкриха истината.
Маркъс разкри финансова пропаст – над 200 хиляди долара дълг за луксозни покупки, натрупан, докато Андрю умираше. Д-р Картър анализира медицинските му досиета.
– Симптомите съвпадат с отравяне с арсен – заключи тя. – Бавно натрупване, последвано от внезапен колапс.
Записите от камерата на съседа потвърдиха разказа на Джордж – Клара, приведена над моята кола в 23:47.
Делото беше ясно. Прокурорът действа бързо. Клара беше арестувана. Дизайнерската ѝ рокля беше заменена с затворнически гащеризон.
На процеса всичко излезе наяве – мотив, средства, възможност. Клара месеци наред е тровила съпруга си, а после е опитала да премахне и мен, за да вземе наследството. Но не бе отчела един човек, когото не можеше да манипулира – самият Андрю, който тайно бе променил завещанието си.
Съдия Морисън удари решително с чука:
– Клара Милър, осъждате се на 15 години затвор без право на предсрочно освобождаване.
Пред съда светкавици блеснаха. Журналистите ме обградиха. Казах само едно:
– Правдата възтържествува. Синът ми може да почива в мир.
Месеци по-късно присъствах на откриването на фондация „Изследователски фонд на Андрю Милър“, финансирана изцяло с наследството, което Клара се опита да открадне. Парите, които тя жадуваше, вече служеха за добро.
Година по-късно посетих гроба на Андрю и положих ръка върху гранита.
– Сине, изпълних обещанието си. Тя плати за престъпленията си. И твоето име живее нататък, като помага на другите.
Вятърът шумолеше в дърветата. За първи път от смъртта му почувствах спокойствие.
Клара се опита да открадне всичко. Вместо това загуби всичко.
А последното предупреждение на Андрю – писмото, оставено в завещанието – ме спаси, запази наследството на семейството ни и превърна история на предателство в история на справедливост.
В крайна сметка, най-силното оръжие не беше нито отровата, нито саботажът. А далновидността, истината и решимостта на един баща да почете паметта на своя син.