Артём се задушаваше в хватката на мълчалив, лепкав ужас. Той не спеше, въртейки се по чаршафите, които сякаш бяха разгорещени въглени. Всеки шум отвън, всяко скърцане на старата къща караха сърцето му да се свива в мъчително очакване. Той чакаше звукът на ключ в ключалката, леките, бързи стъпки в антрето, щастливия смях на момичето, който винаги изпълваше дома им със светлина. Но домът мълчеше. Толкова силно мълчеше, че в ушите му ехтеше оглушителен звън.
Жаждата, суха и пареща, най-сетне го накара да стане. Той вървеше по тъмния коридор като призрак, а ръката му сама се протегна към дръжката на вратата на дъщерната стая. Погледна вътре, вече знаейки какво ще види. Лунната светлина, студена и безпристрастна, падаше върху перфектно оправеното, празно легло. Във въздуха се носеше тънък, едва уловим аромат на нейните парфюми – смесица от цитрус и жасмин, който сега на Артём му се струваше мирис на беда.
– Вера! – гласът му, хрипкав от безсъние, прозвуча в тишината като изстрел. Той разтърси жена си, която спеше неспокойно, повърхностно. – Вера, Алиса я няма. Все още.
– За първи път ли? – обърна се на другата страна, мърморейки без да отвори очи, – вероятно е прекарала нощта у Лена. Ще се появи до сутринта.
– А вече е четири сутринта, Вера! Четири! – викът му бе пълен с отчаяние, което накара Вера мигновено да се изправи в леглото, очите ѝ се разшириха от внезапното и леденостудено осъзнаване.
– Четири? Боже мой… Не е случайно. Нещо се е случило с нея! Задължително нещо се е случило!
Часовете до сутринта се проточиха като вечност. Те не говореха, тичаха из апартамента като ранени зверове, заслушвайки се в прозорците, подскачаха при всеки шум отвън. В точно осем, без да си дават и секунда почивка, вече се носеха към университета, слабеещи надежди се държаха за мисълта, че дъщеря им, винаги отговорна и педантична, ще дойде на първите лекции.
Но Алиса я нямаше. Нито на първата, нито на втората лекция. Не бяха я видели вчера, не и днес. Съучениците свиваха рамене, преподавателите учудено намръщваха вежди. Светът, толкова познат и сигурен вчера, се напука, а от пукнатината потече мрак и отчаяние върху Артём и Вера.
Започнаха обажданията. Първо сдържани, после все по-истерични. Приятелки, приятели, болници… Първо спешни отделения, после приемни стаи… И накрая страшните, ледени думи: „морги“. Всеки сигнал в телефона, всеки отговор „не, такава не е постъпвала“ връщаше в сърцето им още един цикъл болка. Отчаянието на Вера се изля навън като тих, монотонен стон. Тя блъскаше главата си в стената, а Артём едва успя да я подхване, обезсилена, на границата на припадък.