Отец Игнатий се подготвяше за следващата служба — опелото на жена, която току-що бе починала. В дълбочината на душата си чувстваше срам и тежест, които се опитваше да скрие дори от самия себе си. Беше му трудно да признае, че всички тези церемонии, свързани със смъртта, му предизвикваха вътрешно отвращение. Причината за това вероятно беше неговата собствена трагична среща със смъртта в миналото.
Преди да стане свещеник, го наричаха д-р Игнатий. Много години беше посветил на медицината, заемайки поста на водещ хирург в градската болница. Дори и сега, след толкова години, знаеше, че би могъл отново да хване скалпела. Но трагедията, която преобърна живота му, го накара завинаги да се откаже от тази работа.
Игнатий отгледа сина си, Андрей, сам — съпругата му Наталия почина при раждането. Андрей беше изключително умен и добър младеж, и благодарение на усилията на баща си постигна много. Завърши училище със златен медал и беше приет в Медицинския университет, решен да следва стъпките на баща си. Животът му изглеждаше пълен със светлина и надежда, докато не настъпи внезапната катастрофа — като гръм от ясно небе.
Игнатий почувства как земята се разтваря под краката му, когато научи, че синът му е починал. Връщайки се от студентско парти с мотоциклет, Андрей, заедно с приятелката си, която карала машината, претърпял инцидент — моторът се блъснал в дърво.
— Как е възможно това? — извика Игнатий, шокиран и съсипан. — Той никога не пиеше и винаги беше толкова отговорен…
По-късно стана ясно, че Андрей наистина бил трезвен. Но зад волана била неговата колежка Анджела. След като пила алкохол, тя решила за забавление да кара мотора и загубила контрол. Андрей загинал на място, докато Анджела оцеляла, макар и с тежки наранявания.
Скръбта на Игнатий била толкова силна, че не успял да се върне на работа. Липсваха му и физическите сили, и душевната устойчивост. Но скоро му се обадил директорът на болницата, Иван Антонович.
— Игнатие Михайлович, разбирам колко ти е трудно — започнал предпазливо. — Но имаме спешен случай. Трябва да направим сложна операция на момичето, което беше с твоя син в онази нощ. Само ти можеш да я спасиш.
Тези думи предизвикали буря в душата на Игнатий. „Да оперирам тази, която е виновна за смъртта на сина ми? Никога!“ — помислил си и казал на глас:
— Съжалявам, но не мога да го направя.
Иван Антонович бил отчаян.
— Игнатие Михайлович, моля те! Баща ѝ е заместник-главен прокурор в града. Ако не извършим операцията, може да си навлечем сериозни проблеми…
Но Игнатий останал непоколебим. Няколко дни по-късно подал оставката си. Директорът само повдигнал рамене.
— Предупредих ви, че това ще има последствия… Това не е мое решение, но разбирате ситуацията.
В един миг Игнатий загубил и сина си, и работата си. В отчаянието си обикалял улиците на града, без да знае къде да отиде, докато накрая не се озовал пред вратите на малка църква.
На следващата сутрин го намерил свещеникът на храма, отец Савелий. Като видял изтощения човек, се приближил и казал:
— Ах, добри човече, животът явно те е смачкал. Стани, ела с мен. Ще си починеш, ще хапнеш, ще ми разкажеш какво ти тежи на душата. След като си тук, значи още не е всичко изгубено.
С усилие Игнатий се изправил и тръгнал трудно, сякаш носел огромна тежест. Отец Савелий го гледал с интерес.
— Как се казваш, страннико, и кой си? — попитал, когато Игнатий възвърнал малко от силите си.
— Казвам се Игнатий — отвърнал тихо. — Бях лекар, хирург… спасявах хора.
Свещеникът го погледнал внимателно.
— Спасявал си хора, а не можеш да спасиш себе си? Душата ти се мъчи и не намира мир. Остани при църквата. Покай се пред Бога, намери изцеление. А после съдбата ще покаже накъде ще те отведе.
Игнатий чул думите на отец Савелий. Разказал му историята си, после се изповядал искрено. Този момент се оказал съдбоносен за него. Огрян от светлината на вярата, осъзнал, че не иска да напусне това място. Отец Савелий, виждайки силата в него, го насочил към духовна семинария.
Обучението било леко за Игнатий. Потънал в изучаването на християнството и, когато завършил, решил да остане в църквата и да служи на Бога. Пет години по-късно станал свещеник и получил титлата отец Игнатий. Вече две години служеше на Бога, прославяше го и намираше утеха във вярата. Макар болката от загубата на сина му никога да не изчезна напълно, тя вече не терзаеше душата му така, както преди.