Когато отец Рамон се прибра от болницата, той тихо постави една смачкана страница хартия на масата в трапезарията.
„Това,“ каза той тихо, „е запис на заповед за 900 000 песос. Взех ги назаем за лечението си. Сега, когато съм твърде слаб, за да работя, може ли някой от вас да ми помогне да я изплатя?“
Тримата братя Де ла Крус — Рико, Джулиъс и Мигел — замълчаха.
Рико, най-големият, наведе глава.
„Тате, трябва да платя таксата за университета на дъщеря си в Манила.“
Джулиъс се размърда неловко. „Току-що отворих магазина си и едва имам капитал.“
Никой не срещна погледа на стареца.
Само Мигел, най-малкият — едва на 28, седеше тихо, загледан в треперещите ръце и посребрената коса на баща си. Гърдите му се свиха.
„Аз ще платя, татко,“ каза твърдо.
Рамон го погледна невярващо.
„Сигурен ли си, сине? Имаш си собствени дългове — къщата, жена ти…“
„Сигурен съм,“ отвърна Мигел. „Парите могат да се спечелят отново. Но баща не може да се върне, когато го загубиш.“
От този ден нататък Мигел прибра баща си да живее с него в малката им къща в Кесон Сити.
Работеше на две смени — строител през деня, шофьор на камион през нощта. Храната беше проста и скромна, но духът му никога не се пречупи.
Съпругата му Ана продаде мотоциклета си, за да отвори малко кафене и да помага с разходите. Всяка вечер, въпреки умората, тя се усмихваше, а Мигел, виждайки добротата ѝ към баща му, едва сдържаше сълзите си.
Въпреки слабостта си, отец Рамон се грижеше за градината, метеше двора и всяка сутрин готвеше оризова каша. Често поглеждаше сина си и казваше:
„Ти си като майка си — нежен, но силен.“
Една юлска сутрин, година след „заема“, Рамон повика Мигел в стаята си.
„Седни, сине,“ прошепна той и му подаде сгънат лист формат А4. „Прочети това.“
Мигел разгъна листа и замръзна. Това не беше запис на заповед — беше нотариален акт. 500 квадратни метра земя на главния път в Антиполо, вписани на името на Мигел Р. Де ла Крус.
„Тате… какво е това?“ — попита той смаян.
Рамон се усмихна едва забележимо.
„Купих тази земя преди двадесет години. Когато се съгласи да ‘погасиш дълга ми’, я прехвърлих на твое име. Онези 900 000 песос не бяха заем. Бяха доказателство за сърцето ти.“
Сълзи напълниха очите на Мигел. През цяла година той бе завиждал на спокойния живот на братята си, докато сам се бореше. Но сега осъзна истината — дългът никога не е бил изпитание на пари, а на любов.
Гласът на баща му беше тих и топъл, като прощален полъх:
„Парите могат да се спечелят пак, но любовта — щом я изгубиш — никога не се връща.“
Мигел наведе глава, сълзите му падаха върху хартията и размазваха думите Нотариален акт – Мигел Р. Де ла Крус.
Той хвана слабата ръка на баща си.
„Не искам земята, тате. Искам само още време с теб.“
Старецът се усмихна:
„Да бъдеш добър син — това е най-голямото наследство, което мога да ти оставя.“
Година по-късно отец Рамон почина спокойно в съня си.
На олтара до снимката му лежеше нотариалният акт — тихо напомняне за истина, която преминава през поколенията:
„Любовта на отдадено дете струва повече от всички богатства на света.“
Мигел никога не продаде земята. Вместо това построи малка къща, наречена Каса Рамон, където предлагаше безплатно обучение на младежи в нужда — продължавайки наследството, което баща му му остави. Не в богатство, а в мъдрост и любов.