Меката мъглива мъгла все още потракваше по прозореца, когато последният смях угасна и къщата в Гуадалахара най-сетне потъна в тишина.
Ароматът на вино, цветя и разтопени свещи тежеше в въздуха.
Аз – Лусия – бях изтощена.
Съблякох бялата си рокля, измих грима от лицето си и си помислих: „Най-накрая мога да си почина.“
Но в момента, в който седнах на ръба на леглото, три слаби почуквания отекнаха през вратата.
Тук, тук, тук.
Предположих, че е Луис, съпругът ми, дошъл за чаша вода.
Когато обаче отворих вратата, дъхът ми спря.
Беше Мариана – неговата сестра.
На тридесет, необвързана, с онова странно съчетание на невинност и мистерия, което никой в семейството не можеше да обясни.
Тя носеше нощница в цвят на вино с тънки презрамки и прегърна стара възглавница на гърдите си.
„Мога ли да спя с теб тази нощ?“ попита тихо. „Луис и аз спяхме заедно като деца. Сега, когато е женен… чувствам се толкова празна.“
Замръзнах, думите ме изоставиха.
Луис, който я следваше, принудително се засмя.
„Шегуваш се, нали, Мариана?“
Но тя се обърна към него, спокойствието ѝ беше обезпокоително.
„Сериозна съм,“ каза тя. „Ще спя по средата. Така ще знам, че всичко остава чисто… и няма да ми липсва толкова малкият брат.“
Въздухът се сгъсти. Бях в къщата на Росас само от ден – започването на спор със снаха ми в нощта на сватбата би било катастрофално.
Преди да успея да отговоря, глас извика от коридора:
„Остави я,“ каза Дона Роса, свекървата ми. „Само за тази нощ.“
И така се случи.
Луис спеше до стената, Мариана по средата, а аз на ръба, взирайки се в тавана, докато часовникът удари един.
Въздухът се усещаше задушаващ, тежък, почти жив.
Всеки път, когато Мариана се местеше, чаршафите се докосваха до мен, и се тръпнех.
Не можех да различа дали е страх… или срам.
Затворих очи, желаейки сутринта всичко това да стане странна, забравима история.
Но около два часа се събудих от звук – мек, влажен шепот, който едва достига до ухото ми.
После дойде най-лекият дъх… точно зад мен.
Сърцето ми туптеше толкова силно, че го чувах.
Луис все още беше – дълбоко заспал.
Шепотът идваше от Мариана.
Останах неподвижна.
Мърморенето стана по-ясно – отчаяно, почти молещо.
После трепереща, студена ръка докосна гърба ми.
Дъхът ми спря. Бавно се обърнах.
При приглушената светлина очите на Мариана блестяха – ярки и животински. Устните ѝ мърмореха думи, които не можех да разбера. Тя се навеждаше над Луис… твърде близо.
После се чу задушен плач. Мариана вдигна глава, и очите ѝ се срещнаха с моите.
Не знам какво видях там – празнота, скръб, нещо нечовешко. Исках да крещя, но гласът ми ме изостави.
Часовникът удари два и петнадесет. И тогава го чух – нейния шепот, крехък като дим:
„Казах ти, че няма да го споделя с никого.“
Вятърът разтърси прозореца. Свещта трепна.
После – тишина.
Двадесет години минаха от тази нощ. Понякога си казвам, че е било сън, че скръбта е изкривила спомените ми. Но когато затворя очи, все още чувам гласа ѝ. Онзи шепот в тъмното:
„Казах ти, че няма да го споделя с никого.“
На следващата сутрин слънчевата светлина проникваше безразлично през завесите. Въздухът все още ухаеше на увяхнали цветя. Луис не мръдна.
Разтърсих го. Извиках името му. Крещях, докато гърлото ми не изгори. Устните му бяха студени. Гърдите му неподвижни.
Мариана лежеше до него, очи отворени, взирайки се в тавана, неподвижна.
Когато Дона Роса влезе, нейният писък отекна из къщата. Съседите го нарекоха „сърдечен удар“. Полицията се съгласи. Никой не спомена Мариана или червеното петно на нощницата ѝ, или факта, че не пускаше нито една сълза.
Аз не казах нищо.
Просто гледах как отнасят Луис, докато Мариана стискаше старата възглавница, мърморейки:
„Няма да ме оставяш пак, Луисито… никога повече.“
Няколко седмици по-късно тя изчезна. Някои казаха, че е отишла на север. Други прошепнаха, че са я видели да се моли в църква в Оаксака, лицето ѝ скрито под черен воал. Дона Роса никога повече не спомена името ѝ. Изгорила чаршафите, сменила ключалките и благословила цялата къща.
Скоро след това напуснах Гуадалахара и се заклех никога да не се върна. Но времето и вината винаги се връщат.
Миналата нощ, след две десетилетия, отново стъпих в дома на Росас. Същите тухлени стени, същите дантелени завеси, същият строг портрет на бащата на Луис, гледащ от дневната.
Горе, в онзи апартамент, всичко миришеше на прах и разложение и на нещо друго, което не можех да назова. Седнах на леглото, точно там, където лежах онази нощ. Дървото скърцаше, и за момент мислех, че чух тихо въздишане.
Тогава го видях.
Старата възглавница, подредена на нощното шкафче. Същата избеляла флорална калъфка. И в един ъгъл – един дълъг, тъмен косъм.
Кожата ми настръхна. Никой друг не беше вкъщи. Все пак температурата падна, часовникът удари два, и порив се промъкна из стаята.
„Луис…“ прошепнах.
Отговори само тишина. После шум от чаршафи. Дъх.
И глас.
„Не трябваше да се връщаш, Лусия.“
Мариана стоеше там, бледа, с кухи очи, носеща същата нощница в цвят на вино.
Тя се усмихна.
„Сега е пълно,“ каза тихо. „Най-накрая, ние трите отново.“
Свещта угасна.
Часовникът спря.
И последното, което помня, беше леденият допир на ръката ѝ –
и звукът на три дъха, движещи се в съвършена хармония.