В полунощ тъмната му сфера излезе през прозорците на Хрушчов, когато Вероника, буквално влачейки краката си, сложи ключа в ключалката. Изглеждаше, че дори металът се съпротивлява, отказвайки да пусне бледата сянка на тази изтощена жена. Не като „без ръце и крака“, а прекалено уязвима. Тя се чувстваше като счупен механизъм, с всички зъбни колела изтрити и всички пружини изгорени. Гладът беше едновременно лош, остър и предизвикващ гадене, докато гневът беше гъст, черен като катран, който тече отвътре.
„Още колко?“ — удряха камбаните в храмовете. „Границите се приближават. Кога ще се счупя напълно?“ Този въпрос Реквием задаваше всяка вечер, точно от една година насам, когато животът ѝ се беше превърнал в ад под знака „Виномери“.
Вероника работеше в този проклет магазин, този аквариум пълен с алкохол и човешки недостатъци, от осем сутринта до единайсет вечерта. Тежка работа. Отчаян, изтощен дух. Господарят, ненаситен паяк на име Аркадий Петрович, тъкаше мрежи от охранителни камери, а всеки негов поглед през лещата изгаряше гърба ѝ като горещо ютия. Да седнеш? Това беше привилегия, наказвана с сериозна глоба. „Ако седиш, значи работиш зле“ — този лозунг беше изгорен в кожата на всяка продавачка. Краката вечер горяха като огън, подуваха се, миришеха, молеха за милост.
И тези кутии… тежки като ковчези с бутилки, които жените трябваше да разтоварват сами. Петнадесет минути почивка за храна и пак на първа линия, на касата, където не винаги ги чакаха достойни купувачи. Трябваше непрекъснато да се усмихват. Да се усмихват на алкохолици, на груби пияни мъже, на скандални дами. Да се усмихват, когато искаха да плачат от слабост или да викат от гняв.
Колегите смятаха Вероника за образец на търпение, жена от желязо, която нищо не можеше да счупи. Малцина бяха останали тук повече от половин година. Кадрите се стичаха като река, откъсваха се от кукичките на този кошмарен капан и плуваха в неизвестното. Вероника издържаше, защото зад раменете ѝ не имаше просто въздух. Зад нея стоеше цял смисъл на съществуването ѝ: синът ѝ, седемгодишният Степан. Той отчаяно се нуждаеше от пари. Тези мръсни, с мирис на ракия и пот пари, които бяха единствената нишка, свързваща ги с нормален живот. Къде да отидат? Градът им, някога шумен и индустриален, сега тихо умираше. Горското предприятие и хидролизата, бивши хранилки на хиляди, сега стояха като тъмни паметници на отминала епоха, защитени от призрачни пазачи, които пазеха само прах и спомени.
Пресичайки прага на апартамента, Вероника с трудност свали палтото си и се втвърди, чувайки звуци от кухнята. Сърцето ѝ биеше неспокойно — беше свикнала с непрекъснатото очакване на трудности. „Вероничка, не забравяй, леля Ирина идва днес.“ И само след това паметта ѝ помогна да си припомни част от разговора сутринта с майка си.
Леля Ирина. По-голямата сестра на майка ѝ. От Иркутск. Друг, голям живот. Вече не беше на пет години.
От кухнята се носеше мирис на прясно приготвен чай и домашна торта. Двете сестри, вече жени със сиви коси и бръчки около очите, седяха около масата, увити в топлата светлина на лампа. И тази светлина падна върху Вероника, върху слабото, бледо ѝ лице с черни кръгове под очите.
— Скъпа моя — леля Ирина стана първа, жена с меки, хубави черти и лъчезарни очи. — Ти си нашата красота, толкова уморена, бедна момиче.
Племенницата я прегърна, а Вероника за миг се изпълни с усещане за сигурност и детска топлина, която беше забравила отдавна. Целунаха я, настаниха я на масата, принудиха я да яде до насита.
А след това леля Ирина, пиейки чай, погледна Вероника право в очите, близка, без да се отмести:
— Веронче, любима моя, още колко? Погледни себе си. Изгаряш цялата в тази работа. Остави всичко това и ела при нас. В Иркутск градът е голям, има повече възможности. Ще намерим добра, човешка работа. И… — лелята направи пауза — животът не свършва тук. Ти си само на тридесет години. Млада си, красива жена. Може би все още ще намериш щастието си. Всичко може да стане!
Думите потънаха в тишината като камъни в блато. Вероника усети вътре в себе си как всичко се свива в горчива, натъпкана купчина преживявания.
— Не, лельо, стига — въздъхна с дрезгав, уморен глас. — Вече имам две неуспешни опита да „бъда щастлива“. Два силни, ярки и неуспешни. Стига. Тук, ваканция два месеца, обещавам, ще дойдем в пустинята ви. Само за седмица. Ще го заведа в цирка, в театъра, в увеселителния парк. Толкова много го мечтае.
Целуна бузата на леля си и, позовавайки се на страшна умора, се прибра в стаята си. Степан спеше спокойно и равномерното му дишане беше единственият звук, който носеше спокойствие. Но тя, Вероника, въпреки изтощението, не можеше да заспи. Срещата с леля я събуди дълбоко заровени чувства, които бяха скрити в паметта ѝ.
И съзнанието, като лош демон, започна методично да вади от боклуците на миналото образите, които години наред се опитваше да забрави.