— Ще чистиш ли? — гласът прозвуча като скърцане на стара цигулка, внезапно долетял от нищото. Аз, наведена не само под тежестта на палтото, но и под бремето на собствения си живот, едва се задържах на крака.
— Какво? — махнах уморено, без да гледам, сякаш прогонвам гарванче от петербургския бряг.
— Обувки… Да почистя? Недорого, чичко. Поне малко.
Замръзнах. Под краката ми хрупаше студен февруари — нито зима, нито пролет, само кал, влажност, студен въздух, пропит с дим от огньове и чужда, безнадеждна тъга. Пред мен стоеше момче — тънко като тръстика, в калта, с очи като въгленчета, в които проблясваха искри от кехлибар. Шапката му се беше спуснала на тила, обувките — сякаш чужди, повече приличаха на театрални реквизити. Ръцете — малки, но здрави, като на звярче. И изведнъж… не, не се сетих. Няма за какво да се сещам: детството ми беше опаковано в шумолящи опаковки на вносни бонбони, а той, вероятно, никога не беше опитвал дори шоколад.
— Не трябва, — казах, отвръщайки поглед. В витрината проблесна размазано отражение — и попитах себе си: кой е това? Не лице, а маска.
— А може би все пак?.. Моля те, чичко! — подаде нос, изваждайки от пазвата си омазнена, влажна кърпа.
— Добре, — въздъхнах, по-скоро за да се отърва, отколкото от съжаление. — Само бързо.
Той коленичи до входа на скъпото кафе, без колебание, сякаш знаеше: нямам накъде да бързам. Гледах ръцете му — със счупени нокти, с мръсотия, втъкана в кожата — и за първи път от години усетих… нещо като срам?
— Благодаря, чичко… — прошепна той, треперейки. — Майка ми е болна… Аз ще спечеля — ще купя хляб.
Преглътнах. От другата страна на стъклото — топлина, светлина, смях, пара от ястия. Този смях режеше като стъкло. А аз стоях прикован към земята.
— Е, какво… — исках да кажа „не измисляй“, но думите се задържаха. Кой съм аз, че да съдя кое е истина и кое — лъжа за двадесет рубли?
— Готово… — Той изтупа обувките ми. — Красота, като нови! Само… пак се вижда, че ти е тъжно.
— От къде пък? — измъчено се усмихнах.
— Вижда се, — сви рамене, скри кърпата. — По обувките. Хората с мръсни обувки винаги бързат. А ти — не. Нямаш накъде.
Не намерих отговор. Просто стоях, търкайки рамо, чувствайки се като чужд експонат в непознат музей.
— Добре… — вече се обръщаше, но се върна: — Не забравяй майка си. Дори и да е… все пак се прибирай вкъщи. Понякога „късно“ още не е твърде късно…
И изчезна в тълпата като мираж. А аз останах да гледам чистите обувки — и изведнъж ги почувствах чужди. Да, петминутната среща с улично момче може да обърне целия вътрешен свят. Въпреки че външният свят остава същият — студен и чужд.
Тръгнах нататък. Бавно. Вятърът ме удряше в лицето.
Не ми се прибираше вкъщи. Но няма къде другаде да отида.
Вървях, вглеждайки се в лицата, които изчезваха в здрача. Сенки на хора, бързащи по своите дела: някой говореше хрипливо по телефона, друг се блъскаше за автобуса, трети хвърляше случайна усмивка на друг. А в мен — само тя. Образът на вечерта, когато отново прекрачвах прага на входа, прокрадвах се край портиерката, свалях палтото и чувах — слаб кашлица, после глас, едва доловим в тишината:
— Дойде ли?
През последната година и това стана рядкост. Марина почти не говореше, само гледаше — не с упрек, а с безмълвен въпрос. Тя никога не ми прости годините на лукс: вилата извън града, призрачните курорти, студените диаманти, за които платих не с пари, а с душа. Отдавна спряхме да бъдем тези млади мечтатели, които бягаха боси по пейките, вярвайки, че „завинаги“ не е празен звук.
По пътя ме преследваше погледът на момчето. Той гледаше отдолу нагоре — или молеше за милостиня, или се опитваше да утеши. Защо децата на улицата виждат в хората това, което психотерапевтите и педагозите с баснословните си заплати не могат?
Вкъщи — само тишина. Скърцането на дъските звучеше като траурен марш. Бавен, театрален проход по коридора. Всичко тук дишаше с Марина: сухи цветя в кани, книги, наредени в три реда, слаб аромат на лекарства и натрапчива ванилия. Някога тук ухаеше на кафе. Или това беше само спомен?
Влязох в спалнята. Марина лежеше настрани, лицето — бяло като плат, устните стиснати. До нея — отворена книга, очила, чаша с мътна вода и термометър, с който сега мереше не само температура, но и оставащите дни. Не вдигна глава.
— Отново закъсня…
Глас — тих, но остър като стъклен осколък.
— Забавих се в офиса, — излъгах. Но защо? Вече нямаше значение.
— Разбира се. Винаги съм на второ място. Или на трето — след събранията… и кой още ти е?
Усмихна се с детска обида.
Седнах на ръба на леглото. Думите свършиха. През годините ги изчерпахме. Първо казвахме истината, после — укори, после — тишина, тежка като мухлясал хляб: виси във въздуха, не помръдва, колкото и да късам.
— Все още не мога да ти дам нищо, — прошепнах. — Просто… аз съм тук.
Дълга пауза.
— Знаеш ли кое е най-страшното? Ти дори няма да ме оплакваш. При теб всичко е разписано: съпруга, болница, сметки. Ще се върнеш в уютния си дом, ще ядеш бездушните си закуски…
— Млъкни, — прекъснах рязко.
— Защо? — тих смях, като шепот на сухи листа. — Това е истина.
Стиснах юмруци до побелели кокалчета. Исках да избягам. Да отворя прозореца и да вдишам горещия въздух. Всичко около мен — гробище на вещи: картини, бледа светлина, часовници, застинали завинаги, сякаш подчертавайки бавното умиране.