Света, светла като пролетна утрин, с душа, пълна с надежди и мечти, се омъжи за Олег — мъж, чиито думи звучаха като обещания за вечна грижа и вярност. Тя го гледаше с възхищение, сърцето ѝ трепереше само при мисълта, че вече животите им са преплетени завинаги. Вярваше, че до такъв човек нищо не може да я нарани — нито буря, нито съдба. А когато Олег говореше за баща си, тя слушаше бегло, без да придава значение на думите му. Какво я интересува миналото, когато настоящето е толкова красиво? Какво значение имат семейните тайни, щом я очакват любов, топлина и уют? Беше убедена, че под един покрив с любимия човек ще бъде щастлива, каквото и да стане. А Олег изглеждаше, че оправдава доверието ѝ — грижовен, внимателен, сякаш създаваше около нея пашкул от нежност. Света се усмихваше, гледайки го, и си мислеше: ето го, нейният съвършен свят.
Но този свят се оказа построен върху пукнатини, скрити под дебел слой традиции и предразсъдъци, древни като камък. Семейството на Олег беше голямо като селско имение — четирима сина, всички наследници на едно име, един род, една строга йерархия. Начело на този клан стоеше Павел Иванович — човек с желязна хватка, с глас, от който стените трепереха, и с поглед, способен да замрази всеки порив към свобода. Той се гордееше със синовете си, особено с това, че всички са родени момчета. На сватбата, в разкошна зала, сред шампанско и усмивки, той обяви гръмко: „В нашия род няма момичета! Само синове! И младоженците да го запомнят!“ — и потупа Олег по рамото, сякаш му връчваше заповед, а не поздравление.
Олег, най-малкият син, беше израснал под това напрежение. Не просто слушаше баща си — беше попил думите му като суха земя дъжд. По-големите му братя вече бяха изпълнили очакванията — подарили на баща си внуци, момчета, както си трябва. Третият син, Яков, когото всички наричаха Яша, не издържа. Като осемнадесетгодишен събра багажа си и изчезна, без дума. Ходеха различни слухове: че станал художник в Париж или че живеел някъде на Далечния Изток. Но Света, като разбра по-късно, осъзна — Яша просто беше избягал от тиранията, от натиска, от невъзможността да бъде себе си.
Животът в дома на Павел Иванович напомняше военен лагер. Всяка крачка, всяка дума трябваше да следва неговите правила. Той беше убеден, че е центърът на вселената, че волята му е закон. Само Яша се беше осмелил да се откъсне. И сега, заобиколена от тази потискаща атмосфера, Света започваше да разбира защо.
Една вечер, на вечеря, когато всички бяха събрани около дългата дъбова маса, Павел Иванович внезапно стана и, гледайки право в Света, каза:
— Е, кога ще чакаме внука? Вече си мечтая как ще го уча да стреля, да лови риба, как ще му предам нашето име. Само не ме разочаровайте — да бъде момче. Момичетата не са от нашите. Те се омъжват и ни забравят.
Настъпи тишина. Света усети студ по гърба си. Искаше да каже, че детето е чудо, независимо от пола, но замълча. Олег само кимна на баща си, като послушен войник.
По-късно същата вечер, останали насаме, Света събра смелост:
— Олег, наистина ли мислиш, че има значение — момиче или момче? Любовта зависи ли от това?
— Не аз така мисля — отвърна спокойно той. — Така е при нас в рода. Всички наши жени са раждали момчета. И ти трябва да родиш момче. Това е съдба.
Света го гледаше като непознат. Пред нея не стоеше мъжът, в когото се беше влюбила. А човек, пречупен от системата, превърнат в гласител на чужди амбиции. За пръв път в сърцето ѝ се събуди тревога.