Стъклената врата на крематориума се захлопна с тих, почти весел щрак — звук, неподходящо за това място. Виктор Петрович излезе на верандата, сложи ръка в джоба на палтото си, усети пачка цигари „Кент“ и запалка. Пръстите му трепереха — не от скръб, а от нервно, почти истерично треперене.
Дълбоко дръпване. Димът се носеше във влажния есенен въздух. От ъгъла се появи момиче — в бяла престилка, твърде голяма за нея, с зачервени очи. Маша. Стажант-танатопсихолог.
— Виктор Петрович… донесох документите… за подпис, — гласът ѝ се разтрепери и прекъсна.
Той се обърна. Лицето му, което току-що беше застинало в скръб, изведнъж се разтегна в широка, напрегната усмивка. Тя беше лепкава, като мазно петно върху плат.
— Е, Маша, справи ли се? Всичко според науката? — хрипкаво се засмя, пляскайки се по джоба. — Главното — без истерии. Ольга ги мразеше.
— Всичко… всичко е наред, — момичето сведе очи, прелистване на листовете.
— Правилно. Всичко е наред. Животът, между другото, не свършва. — Отново дръпна цигара, разглеждайки я. Млада. Чиста кожа. Уплашени очи. А Ольга на нейната възраст вече беше суха, бодлива и недоволна от всичко. „Витя, парите не растат по дърветата. Витя, пак с тези приятели? Витя, не съм раждала син, за да пропада по таваните с музи.“
Мислите се лееха бавно, приспивайки го. Апартамент в центъра. Вила извън града. Тази кола, която искаше от пролетта, но Ольга подмръщаше: „Защо ти е такава прожорлива? За любовници?“ А най-важното — бизнесът. Техният съвместен, но на нейно име. „Ти, Витя, си твърде наивен. Ще те измамят.“ Двадесет години под каблука. Двадесет години укори и студени сметки.
И сега — той е свободен.
Смехът избухна вътре в него. Опита се да го сдържи, но излезе странен, хрипкав звук, приличащ на лай.
— Лошо ли ви е? — Маша плахо докосна ръкава му, до грубата тъкан на старото палто.
Това докосване беше последната капка. Той рязко се обърна към нея и всичко, натрупвано с години, избухна — мръсен, бурен поток.
— Казах ти, — прошепна, задавяйки се от смях, — казах — да се дели! Ха! Да се дели! Ако беше млъкнала, ако не тракаше за всяка дреболия — може би щеше да издържи по-дълго. А сега… — кимна към сградата, където във фурната се превръщаше в пепел цялата ѝ власт, всичките ѝ „не може“ и „не смей“, — а сега всичко е мое. Всичко. По завещание. Цялото. Разбираш ли? Всичко!
Той се смееше, гледайки как очите на момичето се разширяват, как устните ѝ побеляват. Смееше се над ковчега, над паметта, над приличието. Смееше се така, че сълзи се стичаха по бузите му — но това не бяха сълзи на болка, а сълзи на диво, животинско освобождение.
Маша се отдръпна като от удар. Папката с документите изплъзна от пръстите ѝ и падна в локва. Тя не я вдигна. Просто го гледаше — не с жалост, а с първобитен ужас.
— Вие… вие сте чудовище, — прошепна.
Но той вече не слушаше. Смехът му прорязваше тишината, преминавайки в кашлица. Смееше се и кашляше едновременно, давейки се от свободата, която внезапно му се стори толкова студена, колкото пепелта, която скоро щеше да бъде сложена в урна.
Изтри си лицето с ръка, избърса сълзите от смях и погледна към решетъчния прозорец на крематориума. Смехът спря. Въцарила се тишина — гъста, всепоглъщаща. В нея нямаше нито радост, нито скръб. Само празнота. Огромна, бездънна. В която сега трябваше да живее. Сам.
Той гледаше отражението си в запотеното стъкло. Не чудовище. Просто уморен човек в измачкано палто, със сиви коси и торбички под очите. Думата „чудовище“ не се залепваше — отскачаше като грах. Тя беше от свят, където има добро и зло. Неговият свят беше сив. А главният му цвят сега беше цветът на парите.
Маша, бледа, се обърна и почти избяга към спирката. Той не се опита да я спре. Нейният страх беше последният подарък на Ольга — отровна бонбона.
Той сложи фасона в джоба си, без да го смачква, и тръгна към своята „Волга“ — стара, износена, която Ольга мразеше, а той държеше на нея като на последното си „на зло“.
Вечерта в празния апартамент миришеше на лекарства и самота. Мирисът на болест проникна в стените, завесите, килима. Влезе в хола, включи лампата. Всичко беше стерилно, перфектно — като в музей. Ольга командваше и след смъртта си. Камериерката Надежда вече беше разложила пликове и папки на масата. Юрист — утре в десет. Нотариус — в единадесет.
Той свали палтото, седна в нейния стол — в онзи кожен трон, от който тя наблюдаваше всичко. Взе първата папка. Застраховка. Сума с шест нули накара сърцето му да затрепери. Не от алчност — от мащаба. Отложи я. После — извлечения. Цифрите плуваха. Апартамент, вила, акции, дялове… Той беше богат. Истински богат.
Подмина бара, наля си уиски. Първата глътка изгорчи гърлото. Вдигна чашата — за тост на собственото си ново раждане. Но отвътре беше само тишина.
Звънна телефонът. Синът. Максим. Виктор Петрович въздъхна, отпи и вдигна слушалката.
— Тате… как си?
— Държа се, сине. Държа се. Формалности…
— Утре идвам. В десет. Трябва да поговорим.
— В десет? Не може ли по-късно? Юристът е в десет…
— Точно в десет, тате. Вече сме на път. С Катя.
Пауза.
— Майка… преди смъртта си… остави нещо. За мен.
Лед изтече по жилите му. „Нещо“. Нещо, което не знаеше.
— Какво значи „нещо“? Завещанието е при нотариуса!
— Не завещание. Писмо. Инструкции. Ще се видим.
Щрак. Слушалката легна. Уискито вече не го топлеше. Той погледна през прозореца. Градът светеше с безразлични светлини. Той беше крал — но тронът му затрепери.
Ольга не просто умря. Тя се подготви. Знаеше как ще въздъхне с облекчение, как ще се хвърли към документите, как ще празнува. И му остави последния подарък — от гроба.
Той допи. Смехът не се върна. Само тишина. И в нея вече се чуваше шепот: „Да се дели, Витя? Не, сега аз решавам.“
Сутринта беше сива. Точно в десет — звън. Не юрист. Максим. На прага — блед, с тъмни кръгове. Зад него — Катя, с уплашено лице.
Виктор Петрович ги пусна без дума. Въздухът стана тежък, електризиран.
— Е? — изсмука той.
Максим, без да сваля палтото, извади от джоба плътен кремав плик. С печат. Ольгин.
— Тя ми даде това седмица преди… Казала — да се предаде само, когато всичко приключи. Само лично.
Виктор Петрович взе плика. Хартията беше студена, гладка.
— Какво има там? Още едно завещание? Посмъртна шега?
— Не съм чел. Но каза — ще разбереш всичко. И че… трябва да направиш избор.
Той разкъса плика. Вътре — листове с нейния почерк. И снимка.
Взе я първа.
На снимката — той. От преди десет години. До новата яхта, която толкова искаше. Усмихва се, прегръща млада жена. Не Ольга. Тази стажантка от института. За която Ольга знаеше. Винаги знаеше.
Гърлото се стегна. Ръцете му трепереха. Погледна писмото.
„Здравей, Витя. Ако четеш това — ти си свободен. Поздравления.“
Всяка редица — като удар.
„Знаех, че ще изчакаш. Уморена съм. От теб. От твоята жажда за чуждо. От опитите да ме излъжеш. Като с яхтата. Мислеше, че не знам на чии пари? Винаги знаех. Винаги.“
Стаята се разпливаше. Максим и Катя — неми статуи.
„Сега — избор. Всичко около теб — апартамент, сметка, коли — е твое. По брачен договор. Ти спечели.“
Той почувства усмивката ѝ зад тези редове.
„Но има нюанс. Бизнесът. Той не е на мен. Той е на Максим. От пет години. И завещанието — отделно.“
Повдигна очи. Синът мълчеше. Устните стегнати.
„Вариант първи: взимаш всичко, което аз съм спечелила. Но бизнесът е на Максим. Завинаги. Вариант втори: ако се опиташ да оспориш — моите документи отиват в данъчната. Знаеш за какво говоря. Тогава — нищо. Нито стотинка. Само дългове и, може би, затвор. Изборът е твой. Както винаги — получаваш точно това, което заслужаваш.“
Писмото свърши. Без сбогом. Без подпис. Просто лист.
Документите изпаднаха от пръстите му. Той гледаше сина си, търсейки слабото място. Виждаше само уморена решителност. Ольга беше измислила всичко. Тя го направи оръжие.
— Тя… — започна, но гласът му се предаде.
Отиде до бара, хвана папката с договора — тази, която юристът трябваше да донесе. Погледна я. После — сина.
И се засмя. Тихо. Безнадеждно. Над себе си. Над илюзиите. Над двадесетте години.
Тя не просто го принуди да дели. Тя отне най-важното — бизнеса, живота му. Остави парите, но взе делото. Остави богато, безсмислено настояще.
Той хвърли папката на пода. Ударът ехтеше в празния апартамент.
— Вземай, — прошепна. — Вземай всичко. Махайте се.
Максим кимна. Хвана Катя за ръка. Тръгнаха. Вратата се затвори.
Виктор Петрович остана сам. Богат. Свободен. Абсолютно свободен.
Той се приближи до нейния стол, прокара ръка по студената кожа. После се обърна и тръгна към изхода. Трябваше да тръгне. Къмнякъде.