В средата на двора беше поставен златно боядисан ковчег върху два дървени стола. Около него седяха плътно траурници, всеки с наведена глава в скръб за Елена – нежната снаха, която току-що беше починала вследствие на преждевременно раждане.
Само за илюстрация
Елена беше едва на 25 години. Откакто стана снаха, винаги уважаваше възрастните и се грижеше за своите свекър и свекърва като за свои родители. Госпожа Хелен – свекървата на Елена – все още беше горда: „Всяко семейство с такава снаха като Лан е голямо благословение.“ Но след малко повече от година, бедата се стовари.
Тази нощ Елена имаше силни болки в стомаха, стискаше корема си и плачеше. Когато я закараха в болницата, тя беше изтощена. Преди бебето да проплаче при раждането, Елена припадна и повече не се събуди.
Цялото семейство беше разбито. Госпожа Хелен плачеше и припадаше.
Само за илюстрация
Господин Луис – съпругът ѝ – просто седеше мълчаливо, с безжизнени очи, гледайки портрета на снаха си, поставен на капака на ковчега. На снимката Елена се усмихваше ярко, очите ѝ блестяха от щастие.
Когато дойде време да преместят ковчега, осем млади мъже се приближиха, сложиха ръцете си от двете страни на ковчега и се приготвиха да го носят до катафалката. Но странно, колкото и да се опитваха да го повдигнат, ковчегът не мърдаше. Лицата на всички почервеняха, вените на ръцете им изпъкнаха, но ковчегът сякаш беше залепен за земята. Един старец от квартала въздъхна: „Тя явно още е раздразнена и не може да тръгне още.“
Шаманът, който стоеше наблизо, каза тихо:
Само за илюстрация
„Отворете ковчега, тя още има нещо да каже.“
Капакът беше свален. Когато ковчегът беше повдигнат, всички останаха смаяни. По лицето на Елена още се виждаха две следи от сълзи. Очите ѝ бяха полуотворени, ъгълчетата на миглите ѝ бяха мокри, сякаш току-що беше плакала. Госпожа Хелен се разплака, припна до ковчега, хвана ръката на снаха си, гласът ѝ трепереше:
„Елена… не плачи повече… Ако има нещо, което не си казала, моля те, кажи ми… Моля те, дете мое…“
Погребалната атмосфера беше смъртоносна тишина.
Изведнъж се чу тихо хлипане. Всички погледнаха към Луис – съпругът на Елена. Той падна на колене, покри лицето си с ръце и плачеше. Всички бяха изненадани. Госпожа Хелен се обърна и с пресечен глас каза:
Само за илюстрация
„Луис… какво правиш… Чуваш ли какво каза Елена?“
Луис повдигна глава, лицето му беше покрито със сълзи, очите му бяха зачервени, гласът му се пукаше, задавен:
„Вината е моя… Аз я накарах да си тръгне в болка…“
Целият двор замря, чуваше се само тежкият дъжд. Луис плачеше, гледайки лицето на жена си, напоено със сълзи:
„Този ден… тя разбра, че имам друга… Не каза нищо, само стискаше корема си и плака цяла нощ. Обещах да се разделим, но… тя беше толкова шокирана… Тази нощ тя имаше ужасни болки в стомаха… Заведох я в болницата, но беше твърде късно… Съжалявам… Грешах… Елена…“
Звукът на плач отекна из двора. Госпожа Хелен трепереше, гласът ѝ се късаше в дъжда:
„О, Боже… дете мое… Защо страдаш така… Снаха моя… Съжалявам, че не можах да те защитя…“
Луис положи глава на ковчега на жена си, ръцете му здраво хванаха дървения ръб. Той се задави, гласът му се пропука:
Само за илюстрация
„Луис… съжалявам… Знам, че сгреших… Можеш да си ядосан на мен, можеш да ме мразиш… Но те моля… прости ми… Позволи ми да те отведа на последното ти място за покой…“
Изведнъж ковчегът леко се разклати. Шаманът кимна: „Тя пусна…“
Осемте млади мъже сложиха ръцете си отново. Този път го вдигнаха внимателно и ковчегът се повдигна лесно. Тъжният звук на тромпет прозвуча, изпращайки жена с нещастна съдба. Всички наведоха глави в мълчание, за да направят път.
Луис коленичи на студената земя, сълзите му се смесваха с дъжда. В сърцето му всяко извинение ехтеше болезнено. Той знаеше, че до края на живота си, колкото и да плаче, колкото и да се извинява… няма да може да поправи грешките си.
И до края на живота си, в неспокойните си сънища, образът на Елена, който плаче, ще го преследва, сякаш му напомня: има рани, които, колкото и да се извиняваш… не могат да се излекуват.