Тъмнината на декемврийската нощ се сгъстяваше зад прозорците, а вътре в старата, изоставена къща цареше напрегнато очакване. Зад кухненската врата, върху пода, покрит с петна от отдавна немит линолеум, се бяха скупчили децата — три малки деца, притиснати едно до друго като пиленца в гнездо. Очите им, пълни с надежда и глад, бяха приковани към процепа на вратата. Те мълчаливо наблюдаваха как скромната руска салата се готви бавно в тенджерите, как майка им — Леся — механично бърка салатата с лъжица, сякаш се опитва да изцеди от нея повече, отколкото тя може да даде. Мирисът на олио и вчерашен лук се носеше във въздуха, но децата не изпитваха апетит — те страдаха от студ, глад и очакване. Кога ще каже мама: „Хайде на масата“? Кога ще дойде празникът?
— Ей, какво сте се скупчили тук като мишки? — разнесе се груб, рязък глас. Чичо Игор, висок, прегърбен, с износен суичър и дъх на алкохол, отвори вратата и строго изгледа децата. — Айде марш в стаята! Не виждате ли, че възрастните са заети!
Той влезе в кухнята, подпрян тежко на касата, и надникна в тенджерите. Погледът му стана още по-мрачен.
— Е това ли ви е празникът? — измърмори той с отвращение, бъркайки в салатата с пръст. — Руска, картофи и кисело зеле… Това не е празник, а погребение.
Леся, слаба, с угаснали очи и разрошена коса, въздъхна кратко:
— Не съм направила само руска…
Огледа се, увери се, че децата не гледат, и като контрабандист извади от дъното на износената си чанта дебел, розов салам.
— Купих… Но няма да стигне за всички. А и за децата е вреден — мазен, солен… А и една „беленка“ взех. За настроение, разбираш ли?
Игор се ухили, очите му блеснаха.
— Браво, Леся! А аз имам подаръци, — и с театрален жест извади няколко мандарини и пакет карамелки. — Успях да „гепя“ от магазина — никой не видя!
Смехът им беше изкуствен, като стара гума. Защото зад тази сцена се криеше горчивата истина: те бяха бедни. Игор не работеше — месеци наред живееше с помощи. Леся получаваше детски, но парите изчезваха като сняг на слънце — в бутилки, мезе и евтини цигари. Животът им беше сив, еднообразен, празен.
Запознаха се наскоро — двама изгубени души, две празни сърца. Игор напусна жена си, която не издържа на пиянските му изцепки. А Леся? Тя също обичаше „да се отпусне“ — водката бе нейното бягство от реалността, от детските викове, от самотата. Подобното привлича подобно. Но децата — трите малки души — бяха тежест. Мечтаеха за романтика, страст, празник за двама. А имаше само плач, мръсни чорапи, безкрайни „мамо, дай“, „мамо, искам“, „мамо, студено ми е“.
— Може… да ги пратим някъде? За Нова година? — предложи изведнъж Игор. — Поне за няколко часа…
Леся се замисли.
— Къде? При кого? Нямам роднини, нито приятели…
Изведнъж се плесна по челото:
— Сетих се! В бараката! Нека подишат свеж въздух! Там поне е тихо…
Игор кимна одобрително.
След минута вече стоеше на вратата на стаята, където децата, седнали на стар диван, играеха с парчета връв и празни кутии.
— Хей, кой иска да стане пазач на Дядо Мраз? — произнесе той с театрален тон. — Вече е на път! Но ще дойде само при онези, които го чакат навън!
Децата замираха.
— А… може ли с мама? — попита тихо Ваня, шестгодишният батко, държейки братчето и сестричката си за ръка.
— Не! — изръмжа Игор. — Само истински пазачи! А ако не идете — Дядо Мраз въобще няма да дойде!
Плач. Хленч.
— Студено е… мамо, не искам…
— Казах — тръгвате! — изрева той и ги издърпа навън.
Навън — леден вятър, сняг, виелица. Децата, облечени с тънки дрехи и скъсани якета, трепереха като листа. Игор ги заведе до стара барака — със скърцаща врата, мухлясали стени и пробит покрив.
— Седете тук! — заповяда. — Ако сте добри — ще ви донеса подаръци!
Хвърли им пакет евтини бисквити — не като почерпка, а като кучешка храна — и затръшна вратата. Засовът щракна.
Вътре беше тъмно, влажно, пронизващо студено. Децата се притиснаха, за да се стоплят. Отначало вярваха. Вярваше Ваня, вярваше петгодишната Аленка, вярваше и тригодишният Сашко. Шепнеха: „Дядо Мраз ще дойде… няма да ни забрави… ще ни спаси…“
Но часовете минаваха. Студът се впиваше в телата. Пръстите започваха да посиняват.
— Мамо! — извика Ваня, удряйки с юмручета по вратата. — Мамо, замръзваме!
— Мамооо! — разнесе се детски плач.
А в къщата… там беше топло.
В кухнята Леся и Игор седяха на масата, пред тях — бутилка, салам, мандарини. Смееха се, шегуваха се, пиеха, забравили за всичко. Децата? Те вече бяха просто шум. Пречка на новогодишното им „щастие“.
— Скоро е полунощ! — провъзгласи Игор, вдигайки чаша. — За нас! За свободата!
В този момент се почука на вратата.
— Кой е това? — намръщи се Игор.
— Не знам… — прошепна Леся, хвърляйки халат върху себе си.
Отвориха вратата — и застинаха.
На прага стоеше Дядо Мраз.
Истински. С червено палто, брада, чувал на гърба.
— Ние не сме поръчвали! — изпелтечи Леся.
— И нямаме пари — добави Игор, оглеждайки се, сякаш търсеше нещо за разплащане.
— Всичко е платено — отвърна спокойно Дядо Мраз. — Дойдох с подаръци. Къде са децата ви?
Леся светна.
— О! Подаръци? Имаме три! Давайте насам!
— Не — строго отвърна той. — Подаръците са само за децата. Лично.
Леся се обърка.
— А… те… сега… в стаята…
Отиде в детската, погледна. Празно. Изведнъж осъзна.
— Игор! — прошепна. — Къде ги остави?
— Ъъ… — пребледня той. — Забравих…
Изхвърча навън, стигна до бараката, отвори. Празно. Само разкиснали бисквити и следи от сълзи.
— Няма ги! — прошепна, треперейки.
Леся излезе сама. Обиколи, провери навсякъде. Нищо.
— Къде са?! — викаше тя.
Игор пристигна задъхан.
— Тук ги оставих… къде са отишли?!
Изведнъж — вратата на бараката се затръшна. Засовът щракна.
— Това шега ли е?! — извика Леся.
— Постойте тук — каза познат глас — докато аз посрещна Нова година.
— Полудя ли?! Ще измръзнем!
— А вие пожалихте ли децата си, когато ги оставихте да мръзнат тук? — попита Дядо Мраз. И свали брадата си.
Пред тях стоеше Стас. Бившият мъж на Леся. Баща на децата.
— Ти… — прошепна тя.
— Дойдох да поздравя децата си — каза той тихо, но със студена ярост. — И чух виковете им. Отворих бараката. Взех ги. Заведох ги в болница. Имат измръзвания. Имахме късмет.
Той си тръгна, без да се обърне.
Няколко часа по-късно младежи, разхождащи се с фенерчета, чуха удари. Отвориха бараката. Вътре трепереха Леся и Игор — по халати, със страшни лица.
На сутринта Леся отиде в полицията — да подаде сигнал за изчезналите деца.
Но там я чакаше изненада.
Сигнал вече беше подаден — срещу нея.
От Стас.
Чрез социалните служби той постигна лишаване на Леся от родителски права.
— Докога? — каза той. — Глад, студ, безразличие…
Той взе децата при себе си. При майка си — добра жена, с топли ръце, с дом, който ухаеше на баница и звънтеше от смях.
По-късно Стас срещна жена. Добра, силна. Обикна децата му като свои. А след няколко години му роди още две дъщери — малки, щастливи, обичани.
А Леся?
Сега ѝ се налага да работи. Да получава заплата. Да купува храна. Да пие по-малко.
Защото детските помощи — вече не са нейни.
И всяка Нова година си спомня онази нощ. Студът. Бараката. Виковете.
И лицето на Дядо Мраз, който се оказа нейното минало.