Детето даде на лекаря 300 рубли за операцията на майката. Всички бяха смешни, но отговорът на хирурга беше зашеметен

Дълбоко в тиха, заснежена планинска долина, където зимният вятър шепнеше между старите къщи като ехо от миналото, се роди момиченце на име Роза — крехко, но удивително сияйно същество, сякаш олицетворение на пролетта в свят, потънал във вечна зима.

Детството ѝ започна в сянката на ужасна трагедия: когато Роза беше само на две години, родителите ѝ загинаха в тежка автомобилна катастрофа, разкъсала живота им като мълния, пронизваща небето. Смъртта дойде неочаквано, оставяйки след себе си само празнота и едно малко момиче, което не разбираше защо мама вече не идва на разсъмване да я целуне по челото.

След това Роза беше взета от своите баба и дядо — възрастни, но добри и мъдри хора, които я обичаха с цялото си сърце. Отгледаха я със строгост, но и с огромна нежност. Всеки път, когато Роза питаше: „Къде са мама и татко?“, те отговаряха с тъга в очите: „Те сега живеят на небето. Греят като звезди и те пазят.“ Тези думи носеха утеха, но и тиха, дълбока тъга, като ехо в празна къща.

Но Роза не просто растеше силна — тя растеше светла. Умна, начетена, с буден ум и чувствителна душа, тя винаги изпъкваше сред връстниците си. Учителите я обожаваха заради прилежанието ѝ, а съучениците — заради нейната тиха красота и вътрешна светлина. Очите ѝ — като две езера в гората — отразяваха и тъга, и надежда. Устните ѝ — усмивка като първите слънчеви лъчи след буря.

Когато дойде време да избере своя път, Роза разбра, че селото няма да ѝ даде бъдеще. Нямаше работа, нямаше възможности. А сред местните момчета — повечето със студена бира в ръка и без мечти — нямаше никой, който да вижда в нея не просто красиво лице, а човек. Един фермер, отдавна влюбен в нея, ѝ обещаваше „златни планини“, но думите му звучаха кухо. Говореше същото и на други — Роза го знаеше.

Така тя реши — ще замине в града. Там, където ѝ се струваше, че започва истинският живот. Баба ѝ и дядо ѝ не я спряха. Мълчаливо ѝ дадоха всичките си спестявания — онези „за черни дни“: стари пликове с банкноти, събирани години наред.
„Вземи, мило дете — прошепна бабата през сълзи. — Нека тези пари ти осветят пътя.“
Роза ги прегърна силно, сякаш искаше да задържи в себе си топлината на последните дни от детството си.

Пътят ѝ към града бе с влак. Сред тропота на колелата и миризмата на прашни седалки, тя седеше, притиснала чантата си до гърдите. До нея седна жена — Галина, шумна, усмихната, с лукав блясък в очите. Бърбореше непрекъснато, задаваше въпроси, разказваше истории, сякаш бяха стари приятелки. Роза, самотна и доверчива, се отпусна. А Галина, докато тя задрямала, ловко извади от чантата ѝ всичките пари — всичко, което имаше.

Роза разбра за кражбата чак на гарата. Стоеше сама, без покрив, без пари, без надежда. Градът гъмжеше от хора, таксита свиреха, продавачи крещяха — а тя, изгубена като дете, седна на пейка и заплака. Сълзите ѝ се стичаха като дъжд по стъкло.

И тогава — леко докосване по рамото. Роза се стресна. Пред нея стоеше елегантна жена в строго палто — Анна Викторовна, с лице, в което се четеше и мъдрост, и състрадание.

— Кой е накарал такава красива млада дама да плаче? — попита тя с топъл глас. — Обрали са те? За съжаление, това често се случва с новодошлите. И на мен ми се е случвало.

Тя изслуша Роза без осъждане, без прекъсване. После ѝ предложи работа — в нейната фирма трябвали помощнички.
„Жилище, храна, дрехи — за моя сметка“, каза жената. Роза, шокирана от добрината, прие.

На следващия ден я откараха в голяма триетажна къща, като излязла от списание — с антикварни мебели, кристални полилеи и под, лъскав като огледало. Собствениците — Мария Афанасиевна и Петър Семьонович — били известни професори, уважавани дори в министерството. Синът им, Никита, учел за лекар. Умен, обаятелен, с дълбок поглед и мек глас.

Когато за пръв път видя Роза — висока, с дълга кестенява коса и лице като нарисувано — не можа да откъсне поглед. Всеки неочакван разговор, всяка усмивка — всичко го приближаваше до нея. Скоро между тях се роди приятелство… после любов.

Но когато Никита реши да ѝ предложи брак, родителите му се възпротивиха.

— Сине, — каза строго майката, — ти си лекар. А тя е селянка без род и име! Това не е подходяща жена за теб!

Забраниха му да се вижда с Роза. Подадоха жалба, нарекоха я „неморална“ и още същия ден я изгониха.

На сутринта Роза пак беше на гарата — сама, без пари. Сред стотици обяви видя една:
„Търси се чистач. Заплащане ежедневно. Осигурено жилище.“
Тя прие. Настаниха я в влажна, тъмна, но нейна стаичка в мазето.

Скоро започна да се чувства зле. Отиде на преглед. Диагнозата: бременна.

Светът ѝ рухна. Как да се върне при баба и дядо? Как да каже, че очаква дете от човек, който дори не знае за това?

В уречения ден роди момиченце. Нарече я Лиза. „Нека я чака светъл път“, шепнеше Роза, гушкайки я. Но животът не даваше почивка. Работеше от тъмно до тъмно. Лиза растеше до нея, но често сама, завита в старо одеяло.

Един ден ги забеляза възрастна жена — Варвара Митрофановна. Самотна, без семейство. Видя детето в студа, не издържа:

— Момиче, ще измръзне детето! Ела у дома. Имам топла стая, количка, играчки. Пари не искам. Само да има с кого да си говоря.

Роза първо отказа, после се съгласи. Оттогава животът тръгна по нова пътека. Всяка сутрин тя помагаше, вечер гледаше как Лиза се смее, расте, цъфти като пролетно цвете.

Изминаха шест години. Един ден, док