Беше есента-спокойна, топла, както се нарича в старите книги — златна. Въздухът беше влажен и мек, все още запазваше ехото на лятото, но вече дишаше приближаването на студеното време. Той обгърна дърветата, бавно губейки листата си, в прозрачна мъгла. Нито вятър, нито дъжд — само тиха, мека хармония във всичко, което се виждаше.
По селски път, който се простираше между два големи квартала на града, Марта караше колата по-бързо, отколкото беше необходимо. Очите й почти не уловиха цветовете на есенния пейзаж, не уловиха магията на смяната на времето. Подобно на мнозина, тя беше твърде погълната от притеснения, за да забележи красотата наоколо.
Сега тя крадешком хвърляше раздразнени погледи в огледалото за обратно виждане. Там, свивайки се и опитвайки се да не се хване за окото, седеше Вовка. Цигулката му се търкаляше по седалката, реагирайки при всяко завъртане на волана. Момчето се опита да държи инструмента, но срещна само раздразненото съскане на майка си.
— Е, вземете я най-накрая на колене! — разбивайки се, каза Марта.
Вовка мълчаливо се подчини, леко притисна цигулката към гърдите си.
Марта беше ядосана на себе си. Тя отлично разбираше, че синът й не е виновен за нищо, но раздразнението седеше дълбоко в нея, предотвратявайки освобождаването на натрупаното през деня напрежение. Сутринта беше забързана: тя подреждаше концертната риза на сина си, събираше дрехите, обувките му, готвеше храна, едновременно миеше, почистваше. Всичко сякаш се случваше едновременно и с всяка минута ставаше само по-напрегнато.
Въпреки че имаше достатъчно време, тя все пак побърза Вовка, принуди я да довърши вечерята — омразна супа за него. Не знаех защо.
Те успяха да напуснат с марж, но останаха в гъсто задръстване и пристигнаха в концертната зала почти навреме, с пет минути закъснение.
Марта дръпна ръкавите на детето, помагайки му да се съблече, хвърли нещата в гардероба и забърза нагоре по стълбите към залата. Учителката ги срещна с неодобрителен поглед, но все пак поведе момчето зад кулисите.
Марта остана да стои във фоайето. Суматохата свърши. Нямаше къде другаде да се движи. Тя въздъхна, изглади пуловера си и влезе в залата…
Тя се опитваше да се концентрира, слушаше речите, но не усещаше нищо. Очакването на представянето на сина й беше единственото нещо, което задържа вниманието й.
Десет минути по-късно учителят се приближи до нея и я помоли да излезе. На вратата, с наведена глава, Вова седеше-в изгладена риза, полирани обувки, с цигулка в ръце.
Учителят нежно обясни, че Вова все още не е готова да се представи на голямата сцена. Обещах да го слушам в следващия урок, предложих как да преодолея вълнението. Марта не отговори нито дума.
Прибраха се вкъщи. И едва тогава, сама с мислите си, Марта почувства прилив на гняв. Тя се опита толкова много, вложи толкова много усилия в подготовката, преживя седмици на монотонни цигулкови звуци и той… той просто не излезе на сцената!
Изведнъж колата леко се блъсна в нещо. Марта инстинктивно провери огледалата и спря, колебаейки се дали да спре.
Мамо, чу ли? Какво беше това? — попита Вова.
— Дреболия. Няма значение-Хвърли Марта.
Вова се обърна на седалката и се втренчи в задното стъкло.
— Седнете нормално-отсече Марта и добави газ.
Когато влязоха в апартамента, всичко веднага стана на мястото си.
Сергей, съпругът й, очевидно не ги очакваше толкова рано. На входа лежаха чужди обувки с токчета, а на закачалката — бяло палто, не нейно. Наблизо имаше Мъжки ботуши, които тя купи на Сергей точно онзи ден.
Чуваше гласове от спалнята, но все пак отиде там, сякаш трябваше да види със собствените си очи това, което вече знаеше. И видях. И никога повече не можах да забравя.
Вова мълчаливо отиде в стаята си и се затвори, хвърляйки цигулката в ъгъла. Той чу родителите си да крещят един на друг, сякаш не съществува наблизо. През пукнатина на вратата той видя баща си, затръшвайки вратата, да си тръгне.
Марта беше ядосана толкова дълго, че с течение на времето Вова спря дори да споменава баща си. И цигулката остана в ъгъла — прашен символ на неизпълнени очаквания.
По същия горски път Марта отново подкара колата по-бързо, отколкото трябваше. Наблизо Вова държеше здраво цигулката.
— Е, сложете го вече при вас! — Марта издиша.
Момчето се подчини без допълнително обожание.
Изведнъж колата отново леко удари нещо. Марта погледна рязко в огледалата.
Мамо, видя ли това?
— Вероятно нищо особено…
Вова се обърна и погледна към пътя отзад. Марта все пак спря колата.
На бордюра веднага хвана окото малко куче. Кученцето хленчеше тихо, страхувайки се да се движи. Внимателно, стиснала сърцето си, Марта се приближи, вдигна животното и го занесе в салона.
В клиниката направиха снимка, поставиха капкомер. Кучето лежеше на дивана, Марта седеше наблизо, галеше я по главата и не можеше да сдържи сълзите си. Тези огромни, пълни с болка очи сякаш пробиха някаква стена в нея. И сълзите потекоха-за всичко: за умора, за самота, за години, прекарани набързо.
Вова също плачеше. Той също трябваше да изхвърли всичко, което се беше натрупало — страх, срам, объркване, самота.
Кучето беше прибрано у дома. Цялото семейство се грижеше. Ребрата се сляха, силите се върнаха. Нарекоха я Текла-за обикновена муцуна и мил, леко нелеп характер.
Текла обожаваше музиката. Щом Вовка се появи с ключа на вратата, тя се втурна към стаята му, извади цигулката в средата на стаята и седна до нея — да слуша.
Вовка свиреше, а тя пееше. В тон. Смешно, малко дрезгаво, но много в темата. И ученето стана забавно. На сцената той си представяше Текла наблизо и вече не се страхуваше. Лъкът се плъзгаше свободно по струните, музиката течеше лесно.
Шест месеца по-късно Сергей честно призна, че обича друг. Беше болезнено, тежко, но разговорът се случи. Той си тръгна.
През нощта Марта лежеше, прегърнала възглавницата му, плачеше. Текла се качи до нея, легна до нея и изведнъж… изви. В унисон. Оказа се толкова нелепо, че Марта се засмя през сълзи, погали четириногата си приятелка и почувства топлина за първи път от дълго време.
А през есента заедно-Марта, Вова и дори Сергей — разхождаха Текла в парка.
Кучето скочи, преследвайки щастливо топката. Марта гледаше как синът й казва нещо на баща си. Сергей кимна и в погледа му се четеше гордост.
Марта наблюдаваше как Вовка расте и с изумление осъзна: той става прекрасен човек.
Тя се спусна на тревата, вдишвайки аромата на есента, надничайки в сивото небе и златните дървета. Някъде дълбоко вътре дойде разбирането-всичко ще се оправи.
Негодуванието и болката отстъпваха. Времето ги измиваше от сърцето. И животът, толкова различен, сложен и красив, продължи. И тя имаше най — важното-семейството: син, израстващ в светъл мъж, и Текла, нейното глупаво, лоялно, Пеещо куче.