Уляна вече се канеше да потъне в сън, когато изведнъж екранът на телефона ѝ светна с ярка светлина — пристигна съобщение. Тя не беше изключила звука, тъй като работеше като медицинска сестра в болница и можеха да я повикат по всяко време. Но този път не беше дежурният лекар, а чатът на родителите. Жената въздъхна, повдигна се на лакът и погледна към екрана. В същия миг започна истинска дигитална буря.
Една от майките, явно без следа от умора, обяви, че детето ѝ има рожден ден. Но вместо едно ясно съобщение — тя разпокъса новината на цяла поредица: първо за датата, после за мястото, след това за дрескода, после — кой е поканен, после — какви лакомства ще има и накрая — какви подаръци чакат децата. Като че ли изнасяше презентация на конференция. Майките, които още не бяха заспали, веднага се включиха в обсъждането. Диалогът пламна с бясна скорост. Някои предлагаше тема в стил „Дисни принцеси“, други — „розово безумие“, а трети мечтаеха за „леденото кралство“. В крайна сметка се споразумяха: момичетата трябва да са облечени в рокли в един и същи цвят — нежно розово, — но фасоните могат да са различни. Най-важното — единство и стил. Най-важното — никой да не изглежда „не на място“.
Уляна прочете всичко това с тежко сърце. Нейната дъщеря Вика също беше поканена. И сега, както се оказа, трябваше да отговаря на изискванията. Тя погледна към дъщеря си, спяща в съседната стая с плитки, заплетени за нощта, и си помисли: „Ще успеем ли да бъдем „такава“?“
На следващия ден, въпреки умората след нощна смяна, Уляна поведе Вика до същия бутик, за който всички говореха — модерен, с пищна витрина, украсена с блясък и кукли в пищни рокли. Вътре цареше полумрак, меката светлина подчертаваше изискаността на нещата, а въздухът беше пропит с аромат на ванилия и скъп парфюм. Продавачите веднага разбраха: днес в магазина им нахлу армия от майки, готови да изкупят всичко заради детските усмивки. Те се втурнаха към тях като кавалерия на бойното поле.
Вика избра рокля — лека, въздушна, с дантелени ръкави и панделка на талията. Когато я пробва, с блестящи очи, Уляна усети бодеж в сърцето. Дъщеря ѝ изглеждаше като истинска принцеса. Но щом погледна цената — светът се срина. Цифрите бяха немислими. Тя предпазливо прегледа другите рокли и разбра: този магазин не е за хора като нея. Тук не се купуват дрехи — тук се купува статус.
— Извинете, — тихо попита Уляна консултантката, — имате ли нещо по-бюджетно?
Продавачката усмихна снизходително, като че ли чуваше нещо от друг свят.
— Ние сме магазин за празници, — отговори тя с леко надменно. — Всяка рокля тук е уникално произведение. Искате дъщеря ви да бъде кралицата на вечерта, нали? Да блести като звезда?
Уляна стисна устни.
— Знаете, аз не съм кралица, за да плащам такива пари за рокля, особено за деветгодишно момиче, — каза тя, стараейки се да запази достойнство. — Просто искам дъщеря ми да не се чувства чужда.
Но продавачката вече не слушаше. Видяла, че купувачката няма намерение да плаща, рязко издърпа роклята от ръцете на Вика, сякаш вземаше нещо, което не ѝ принадлежи.
— Мисля, че по-добре да отидете на пазара, — хвърли тя. — Там със сигурност ще намерите нещо подходящо за дъщеря си.
Думите прозвучаха като шамар. Уляна хвана ръката на Вика, здраво я стисна и бързо напуснаха този „храм на модата“, оставяйки зад себе си студената светлина, аромата на ванилия и усещането за собствена непълноценност.
На улицата Вика, стараейки се да не разстрои майка си, тихо каза:
— Мамо, ще облека оня зелена рокля.
Онзи единствен празничен тоалет, който имаха. Роклята, която Уляна беше купила преди две години на разпродажба. Тя беше хубава, но проста. И тя знаеше: сред пищните тюлове и диамантените фиби, тя ще изглежда… нелепо. Майките в чата няма да одобрят. Децата ще се смеят.
И в този момент Уляна стисна юмруци от безсилие. „Ех, да беше жив моят Ваня…“ — премина през ума ѝ. Той щеше да помогне. Щеше да намери начин. Просто щеше да я прегърне и да каже: „Не се тревожи, всичко ще бъде наред.“
Тя си спомни как всичко започна. Някога, преди Вика, животът ѝ се срина. Дадоха ѝ две години за нещо, за което не беше виновна. Воркута, лагер, студ, унижения. А причината? Предателството на най-добрата ѝ приятелка — Рита. Тя, с която растяха, споделяха мечти, плачеха и се смееха. Един ден Рита помоли: „Ул, занеси тази торба вечерта, закъснявам.“ Без подозрения Уляна се съгласи. В полицията всичко стана ясно — в торбата имаше наркотици. Рита се кълнеше, че не знае нищо. Но Уляна разбра: приятелката просто искаше да спечели пари, без да рискува себе си. А Уляна стана козел на отпущение.
Никой не ѝ повярва. Нито родителите, нито съдът. Дори след освобождаването я посрещнаха със студ и срам. Нямаше къде да отиде. Но съдбата ѝ подари шанс — тя срещна Ваня. Той работеше миньор, беше прост, добър, силен. Не питаше за миналото. Даде ѝ работа, покрив над главата, а после — любов. Жениха се. Роди се Вика — светлината в живота им.
Но един ден мината се срути. Десет души загинаха. Сред тях — Ваня. Така всички мислеха. Уляна го оплакваше години наред. Тя сама отглеждаше дъщеря си, бореше се, работеше по дванадесет часа, спестяваше от всичко, за да не се чувства Вика бедна. Но днес, в този бутик, отново се почувства нищо.
Тази нощ, когато Вика вече спеше, Уляна седна до прозореца. Гледайки старата шевна машина, подарена ѝ в лагера от една жена, тя внезапно почувства прилив на сили. „Не, — каза си тя. — Дъщеря ми ще отиде на празника. И ще бъде най-красива. Не защото носи рокля за хиляди. А защото в нея има любов.“
Тя седна пред машината. Работи цяла нощ. Ряза, шиеше, пробваше, преправяше. До сутринта роклята беше готова — от розова материя, с бродирани цветя, с къдри от стар шифон, които Уляна направи сама. Роклята беше проста, но елегантна. Когато Вика я облече, закружи се и извика: „Мамо, аз съм принцеса!“
Уляна се усмихна. Но сърцето ѝ се сви, когато пристигнаха в кафенето. Вика сияеше, но погледите на другите майки бяха студени. Някои дори шепнеха и посочваха с пръст. А майката на рожденичката, жена с дизайнерска рокля и перфектен грим, отведе Уляна в коридора и с ледена учтивост каза:
— Нека не разваляме празника на децата. Вашата дъщеря изглежда… не съвсем според дрескода.
Вика чу всичко. Виждаше как момичетата се смеят, как едно от тях посочи роклята ѝ и шепнеше нещо. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Взе майка си за ръка и прошепна:
— Хайде да си отидем.
Те излязоха. Улицата беше пуста. Вика вървеше с наведена глава. Уляна стискаше ръката ѝ, усещайки как горчивината ѝ се разлива вътре.
Изведнъж до тях спря черна кола. От нея излезе мъж. Първоначално Уляна помисли — бащата на някое от децата. Но когато той се обърна… тя застина. Сърцето ѝ спря. Очите… този поглед… тази стъпка…
— Иван? — прошепна, не вярвайки на себе си. Сълзите потекоха сами.
Той я погледна. Усмихна се. Подмина.
— Това съм аз, Ул. Върнах се.
Вика изрева и се втурна към него:
— Тате! Тате!
Прегърнаха се. Уляна го притискаше към себе си, страхувайки се, че е сън. Че отново ще изчезне.
— Къде беше? Какво ти се случи? — през сълзи пита тя.
— Хайде в кафенето, — каза той. — Искам да видя дъщеря си на рождения ден.
Когато разказаха какво се е случило, Иван намръщи лице. Не започна спор. Просто хвана Вика за ръка и влезе в кафенето.
Майките застинаха. Иван огледа залата и повиши глас:
— Може би роклята ни не е от бутик. Може би не е пищна и не струва цяло състояние. Но дъщеря ми е човек. А вие? Харчите куп пари, за да изглеждат децата ви по-добре? И какво ги учите? На уважение? На доброта? Или само на показност?
Той извади подарък — ръчно направена кутия, украсена с рисунки на Вика.
— Нека празникът бъде не за нещата, а за сърцето, — каза той.
Вика се приближи до рожденичката и поднесе подаръка. Тя, объркана, го прие. В залата стана тихо.
Когато семейството излезе, майките се погледнаха. Празникът беше съсипан. Но не заради роклята. А защото истината удари право в сърцето.
У дома Иван разказа всичко. Тогава той не беше мъртъв. Свличане, бъркотия, загуба на съзнание. Откриха го жив, но с амнезия. Събуди се в болница под чуждо име — носеше якето на загинал приятел, в джоба му бяха документите му. Така живя — под чуждо име, докато паметта му не се върна.
Той търсеше Уляна и Вика. Брат му мислеше, че е мъртъв, продаде апартамента. Но заводът изплати обезщетение и помогна да намерят семейството.
Вика каза:
— Не съжалявам, че не издържах на празника. Получих най-добрия подарък — татко.
А Иван, гледайки жена си и дъщеря си, прошепна: