Когато милиардерът Ричард Халстън отвори портфейла си, за да даде бакшиш на млада сервитьорка, от него изпадна снимка. Тя затаи дъх, когато я видя – избледняла черно-бяла снимка на майка ѝ, десетилетия по-млада.
– Сър – попита тя с треперещ глас – защо снимката на майка ми е във вашия портфейл?
Отговорът му щеше да разкрие тайна, която щеше да разтърси живота и на двамата.
Заведението „Кловър Хил“ не се беше променило почти петдесет години. Тюркоазените сепарета, карираните плочки и топлият аромат на кафе му придаваха уют, особено за онези, които го посещаваха от десетилетия.
Една есенна сутрин Ричард Халстън влезе през стъклената врата – елегантен в тъмносин костюм по поръчка. Сребристата му коса и лъскавите обувки контрастираха рязко с мазния плот и дрънченето на съдове, но това не изглеждаше да го притеснява. Напротив – изглеждаше носталгичен.
Избра най-задното сепаре.
Жасмин – 23-годишна сервитьорка с приветлива усмивка и бързи ръце – дойде да вземе поръчката му. Беше облечена в обичайната си кремава униформа, а косата ѝ беше прибрана на кок.
– Добро утро, сър. Какво ще желаете?
Той вдигна поглед бавно, почти стреснато.
– Черно кафе. И каквото е днешното меню за закуска.
Тя кимна. – Веднага.
Докато се обръщаше, погледът му остана върху нея. Имаше нещо в нея – нещо странно познато.
Няколко минути по-късно Жасмин се върна с храната. Той ѝ се усмихна леко и посегна към кожения си портфейл, за да извади пари. Но когато го отвори, стара снимка изпадна и се приземи меко на масата.
Очите на Жасмин се разшириха. Наведе се и я вдигна.
Сърцето ѝ спря за миг.
Това беше майка ѝ. Млада версия – не по-възрастна от осемнадесет – с нежна усмивка и мечтателен поглед. Несъмнено. Жасмин бе виждала това лице хиляди пъти в стари албуми и рамкирани снимки у дома.
Но какво правеше в портфейла на непознат?
Тя се втренчи в него, треперейки.
– Сър… защо снимката на майка ми е във вашия портфейл?
Ричард замръзна. Ръката му се скова, после бавно се отпусна. Погледна снимката, после нея.
– Как се казва майка ти? – попита тихо.
– Анджела Брукс – отговори тя. – Израснала е наблизо.
Изражението му се промени – сякаш бе погълнат от спомените си.
– Познавах я – каза бавно. – Отдавна.
Жасмин седна срещу него, без да пита. Ръцете ѝ трепереха.
– Как? Защо имате нейната снимка?
Ричард я взе обратно и я задържа внимателно между пръстите си.
– Защото тя беше единствената жена, която някога съм обичал истински.
Думите го удариха като гръм.
– Това не може да е вярно. Майка ми никога не ви е споменавала. Никога.
Той се усмихна тъжно.
– Не ме учудва. Нараних я. И съжалявам за това – всеки ден.
Жасмин го гледаше мълчаливо, въздухът между тях натежа.
– Трябва да ми обясните всичко.
Ричард погледна през прозореца, после обратно към нея.
– Беше 1979 година – започна той. – Бях беден студент по право и работех нощна смяна на бензиностанция точно надолу по улицата.
Майка ти работеше на половин работен ден тук в заведението, докато посещаваше курс по козметика. Имаше този смях… можеше да озари цяла стая.
Усмихна се слабо и въздъхна.
– Влюбихме се – бързо и силно, както правят младите. Но родителите ми бяха богати и строги. Когато разбраха, че излизам с чернокожа девойка от южната част, заплашиха да ме лишат от наследство. Уплаших се. Бях страхливец. Скъсах с нея и напуснах града.
Жасмин стисна зъби.
– Просто я изоставихте.
– Не само това – каза тежко той. – Дори не се сбогувах. Написах писмо… но така и не го изпратих.
Очите на Жасмин се насълзиха.
– Тя ме отгледа сама. Никога нямахме много. Работеше на две места, за да мога да уча. И никога – нито веднъж – не ми спомена за вас.
– Тя нямаше да го направи – прошепна той. – Горда беше. По-добра от мен.
Гласът ѝ трепереше.
– Искате да кажете, че вие…
Погледна я в очите.
– Не съм сигурен. Но нося тази снимка със себе си над четиридесет години… и се питам… „Какво ли щеше да бъде, ако…“
Тя скочи, стиснала юмруци.
– Не можете просто да влезете тук с костюма си и тъжната си история и да очаквате, че това е героично. Тя страдаше. Аз видях болката ѝ.
Лицето на Ричард пребледня.
– Права си – каза той. – Не мога да променя миналото. Но ако има и най-малък шанс ти да си моя дъщеря – искам да го знам. И да направя онова, което е трябвало да направя още тогава.
Жасмин мълчеше. Гневът в нея гореше, но под него… нещо друго. Болезнено. Объркано.
Надежда.
По-късно същата вечер, Жасмин се прибра и поиска обяснение от майка си.
Анджела замръзна в кухнята, когато Жасмин сложи снимката на масата и ѝ разказа всичко.
Първо отрече.
После заплака.
Накрая, през сълзи, прошепна: – Да. Това беше той.
– Той ли е баща ми? – попита Жасмин, въпрос, който не ѝ даваше покой цял ден.
Анджела изтри очите си. – Не исках да знаеш тази болка. Но да, скъпа. Мисля, че е той.
ДНК тестът дойде в обикновен бял плик.
Жасмин го държеше в ръце сякаш щеше да я изгори. Анджела седеше срещу нея, с очи вперени в масата, ръце стиснали кухненска кърпа.
– Трябва да го отвориш – прошепна Анджела.
Жасмин отвори плика бавно. Сърцето ѝ биеше силно. Погледна хартията – и въздъхна рязко.
99.97% съвпадение. Бащинство потвърдено.
Ричард Халстън беше нейният биологичен баща.
Той чакаше отвън в лъскава черна кола, която изглеждаше не на място в тихата им улица. Жасмин излезе с плика в ръка.
Той слезе. – И?
Тя го гледа дълго. После вдигна хартията.
– Ти си баща ми.
Той издиша треперливо и направи крачка напред. – Жасмин… Аз–
– Не – прекъсна го тя и вдигна ръка. – Вече се извини. Всеки получава само една възможност.
Той кимна. В очите му проблесна чувство.
– Не знам какво да правя с това – призна тя. – Цял живот мислех, че съм човек, когото изоставят. Майка ми направи всичко, и никога не ми каза за теб.
– Опитвах се да я намеря – каза той. – Но бях страхливец. Свикнах със срама си.
– Не търся баща – отвърна тя. – Не ми трябва още един мъж, който изчезва при трудности. Но ако наистина искаш да си част от живота ми – ДНК тестът не е достатъчен.
– Тогава нека започнем отначало – каза той. – Искам да те опозная. Без очаквания. Само време.
Жасмин сгъна документа и го прибра в джоба си. – Ще видим.