Изминаха петнадесет години, а все още не бях легнала с мъжа си — докато не подслушах разговор между него и най-близкия му приятел.
Газаджията, прислужницата, момчето от доставките в жилищния ни комплекс в Гургаон (на ръба на Ню Делхи), всички вярват, че сме идеалната офис двойка: излизаме заедно сутрин, връщаме се привечер, изхвърляме боклука навреме, нареждаме обувките прилежно до вратата, поливаме балконските растения в неделя, поръчваме люти масала нудли. Никой от тях не подозира единствената истина в апартамента на деветия етаж: в продължение на петнадесет години нашите възглавници никога не са се докосвали.
Спалнята ни няма ключ. Вратата се люлее като тази на кухнята, като тази към балкона. Но матракът е разделен от невидима река. Неговата лампа свети с груба бяла светлина. Моята е мека, жълта, с тънък абажур. В бурните мусонни нощи се свивам на лявата страна, слушайки как дъждът бие по ламаринения покрив. Той се обръща надясно, с гръб към стената, дишайки тихо, докато водата се лее.
Грижливо окачвам ризите му, сгъвам чорапите, поставям четката за зъби под ъгъл от четиридесет и пет градуса в чашката. Помня твърде ясно усмивката му — онази, която никога не стигаше до очите му, когато роднините го закачаха:
— Кога ще позволите на родителите си да гушнат внуци?
Отговорът му винаги беше:
— Фирмата работи по голям проект.
Оженихме се в Саван — дъждовния сезон на Северна Индия. Ръмеше леко в нощта на сватбата. След угощението, свекърва ми свали фибата си и ми каза:
— Булката е тази, която поддържа огъня в дома.
Но пламъкът в мен угасна, като газена лампа без масло. В онази първа нощ той постла чисти чаршафи, сложи любимата ми книга до таблата на леглото и прошепна:
— Уморена си, почини си.
Отдръпна завивката и се обърна настрани. Прехапах устни, когато чух как фиба пада върху плочките.
Само първата нощ, си помислих. Но и на втората, и на десетата, и на стотната — всеки път, когато се приближавах, той се отдръпваше. Не жестоко, просто така — все едно заобикаляше камък, който добре познава.
Остана предан съпруг: приготвяше шишенца с лекарства на зазоряване, помнеше годишнината от смъртта на майка ми преди мен, по време на епидемията обикаляше аптеките в Делхи за лекарства. Майка ми го хвалеше:
— Истинско благословение си ти.
Усмихвах се горчиво: благословение за кого?
На десетата година написах молба за развод, запазена като der_late.docx. Изтривах, пренаписвах, отново и отново. На тринадесетата година я разпечатах и поставих пред него. Той я прочете, погледна ме:
— Дай ми още малко време.
— До кога?
Загледа се в закачалката за палта:
— До края на сезона.
Кой сезон? Мусонът? Цъфтежът на мангото? Или сезонът, когато търпението се изчерпва?
Опитах всичко: гняв, сурова честност, терапия. Терапевтът попита:
— Имате ли проблем с желанието?
Той кимна.
— С ориентацията?
Пак кимна.
— С травма?
Този път — мълчание.
На вечеря ми се искаше да строша чиниите, просто за да чуя звук в празнотата.
Петнадесет години. Спрях да плача. Сълзите се стичаха като мръсна вода, но мазнината никога не се отмиваше.
Един ден се прибрах по-рано. В Делхи внезапно заваля. Когато отворих вратата, чух гласа му от кабинета:
— Ало, Аарав?
Аарав — най-близкият ми приятел от гимназията. Всяка събота с него пиеха бира, той се прибираше късно, с дъх на алкохол, но с бистър поглед. Никога не ревнувах. До този ден.
— Тя пак подаде молба за развод, — въздъхна съпругът ми.
— Развод? — Аарав звучеше шокиран.
Той се засмя горчиво: — Петнадесет години, Аарав.
— А сега?
— Няма да се разведа. Дал съм дума.
— Мразя тази клетва. На кого я даде? На мен или на него?
— И на двама ви.
Замръзнах. Той продължи тихо:
— И досега чувам как спирачките пищят.
После — мълчание.
— И двамата сме виновни. Моята отговорност е да му дам покой нощем. Твоята е да ми даваш сила.
Треперех в кухнята.
Тази вечер го попитах лице в лице:
— Обичаш ли Аарав?
Той отговори:
— Обичам обещанията. От теб. От Аарав.
…
Отидох в дома на майка ми с куфар, кактус и отворих чекмеджето на бюрото му. Вътре намерих:
Тежка застрахователна полица с мен като бенефициент. Клауза: «Ако семейното положение се промени в рамките на 24 месеца, договорът става невалиден.» Дата: 23 септември, две години по-рано.
Касова бележка от хематологията за химиотерапия.
Стара снимка: аз с момче пред портата на Делхийския университет, каска в ръка, усмивка до уши. Рохан — първата ми любов. Вярвах, че е загинал в катастрофа в дъждовна нощ.
На гърба бях написала: “Рохан, дъждовете винаги идват рано този сезон.”
До нея — листче: „Съжалявам. – В.” (Викрам, съпругът ми).
Потърсих Аарав. Той ми даде писмо от Викрам. Вътре: застрахователните документи, болнични сметки. Аарав обясни:
— Викрам имаше лимфом. Кри го, за да влезе в сила полицата. Подписана на 23 септември.
След това ме погледна в очите:
— И… Рохан не е умрял. В онази нощ колата на Викрам удря мотора на Рохан. Лицето му е обезобразено. Не можеше да понесе да те види така. Изчезна. Обеща на Викрам: ще ти позволи да се омъжиш, ще те пази, но никога няма да те докосне.
Бях разтърсена. Аарав свали очилата си, разкривайки слаб белег. Прошепна:
— Аз съм Рохан. Приех името Аарав. Петнадесет години бях близо до теб, но с друго име.
…
Когато се изправих пред Викрам, той кимна:
— Спазих обещанието към Рохан. Никога не те докоснах. Само чаках застраховката да подсигури бъдещето ти.
Подаде ми формуляр за дарение на органи. Дарител: Викрам Шарма.
До 23 септември Викрам беше вече отслабнал в болницата. Подаде ми подписани документи за развод:
— Подпиши ги, ако искаш.
Оставих писалката:
— Подпиши ти първо. Аз… ще реша по-късно.
…
Месец по-късно, когато полицата влезе в сила, се разведохме официално. Викрам се премести в апартамент близо до болницата. Аз се върнах при майка си, купих ново легло с една възглавница.
Аарав — Рохан — се обаждаше няколко пъти. Веднъж вдигнах.
— Никога не поиска нищо. Само да ти кажа: „Аз съм Рохан. Страхливецът, който избяга.”
Отговорих:
— Сега се казвам Аарав. Научи се да ме наричаш така. И себе си също.
Срещнахме се край река Ямуна. Погледна ме през прозореца на чайна и разказа за годините си в изгнание. Слушах внимателно, сякаш чувах историята на друга жена. Признах:
— Не знам дали любовта е останала. Чувствам благодарност, гняв, съжаление. Но искам да се науча да лежа в средата на леглото.
Рохан поклати глава:
— Този път ще почакам. Тук. Няма да бягам отново.
…
Когато се върнах, Викрам беше оставил банков документ с надпис „15 години наем – Викрам“ и бележка:
„Аз свърших своето: отпуснах спирачката, изпуснах въздуха.
Ти свърши твоето: изгори документите за развод, купи цветя, постави възглавница в средата на леглото. Ако някой ден имаш нужда някой да окачи пердета, ще дойда като съсед.
Викрам — мъжът, който не те докосна, не защото не те обичаше, а защото се страхуваше да не те обикне по грешен начин.“