Аз съм Елена, на 27 години, интериорен дизайнер от Флоренция.
Запознах се с Никола — мъжа, за когото вярвах, че е моята съдба — по време на дизайнерски проект на езерото Комо. Той беше елегантен, възпитан и винаги казваше, че не иска нищо повече от това да ме направи своя съпруга.
Обичах го толкова дълбоко, че пренебрегнах всички предупредителни знаци. Никола ми каза, че трябва да се грижи за своя брат близнак — Ноа — който е роден глухоням. Той живеел сам в старата семейна вила край езерото. Възхищавах се на Никола за неговата доброта и преданост.
Една вечер, под кехлибареното сияние на залеза, отразяващо се във водата, той коленичи и прошепна:
„Омъжи се за мен, Елена. Ще ти дам спокойствие до края на живота ти.“
Мислех, че пристъпвам в сън, но това беше началото на кошмара.
СВАТБЕНАТА НОЩ
Сватбата ни беше тиха и скромна. Никола настоя, че семейството му предпочита простотата.
Носех бяла дантелена рокля, когато той ме поведе към голямата вила — тиха, древна, обгърната от мъгла.
Но когато повдигнах воала си… човекът пред мен не беше Никола.
Изглеждаше точно като него, но очите му бяха празни, а устните му не помръдваха.
Сърцето ми се вкамени. „Къде е Никола?!“ извиках.
Никой не отговори. Майка му пристъпи напред с леден тон:
„От този момент ти си жена на Ноа. Не задавай въпроси.“
Преди да успея да реагирам, вратите се затвориха с трясък.
Тогава осъзнах, че са ме измамили. Омъжила бях се за грешния мъж.
Никола ме беше използвал, за да инсценира брак за своя инвалиден брат — само за да запази семейното богатство.
Тази нощ треперех в ъгъла, докато дъждът блъскаше по прозорците.
Ноа — моят безмълвен „съпруг“ — седеше отсреща с очи, пълни с тъга.
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО…
Живеех като призрак.
Всеки ден трябваше да играя ролята на предана съпруга в онази студена вила. Никола беше изчезнал след сватбата, изпращайки само от време на време пликове с пари.
Ноа, макар и ням, се грижеше за мен тихо — подреждаше масата, помагаше ми да готвя и ми оставяше малки бележки, написани с фин почерк:
„Не се страхувай.“
„Не съм като тях.“
Една бурна нощ се събудих от силно тропане.
Слязох долу и видях Никола — подгизнал, с пламтящи от ярост очи.
Той ме сграбчи грубо:
„Ти си моя, Елена! Никой няма да те има — дори и той!“
Опитах се да се измъкна, но Ноа се появи от сенките. Той блъсна Никола и отчаяно ми направи знак: Бягай!
Зад мен чух борба — плясък, вик… после тишина.
Когато полицията пристигна, тялото на Никола беше намерено в езерото. Ноа беше изчезнал.
ИСТИНАТА ЗА НАСЛЕДСТВОТО
След погребението научих истината.
Вилата и цялото семейно имущество били завещани от покойния им баща при едно странно условие:
„Имотът принадлежи изцяло на Ноа.
Но ако Ноа се ожени преди да навърши тридесет,
Никола ще стане законен управител.
Ако Никола умре, цялото богатство трябва да бъде дарено на благотворителност.“
Никола, макар и близнак, нямал право на нищо. Можел да контролира богатството само чрез законен брак на Ноа.
Затова ме съблазни, инсценира сватба и ме използва като „съпруга на хартия“ — планирайки да вземе всичко, а после да се отърве и от двама ни.
Всички бяха част от измамата, освен Ноа и мен.
Бедният Ноа… Той си мислеше, че има истинска жена и дом. Но беше само пешка в жестоката игра на брат си.
ТЕТРАДКАТА НА НОА
Три дни след погребението намерих малка тетрадка в чекмеджето на Ноа.
Вътре — стотици редове, написани с неравни букви:
„Той казва, че бракът ще спаси семейството.“
„Усмихва се, но го виждам да плаче нощем.“
„Когато ме няма, кажи му: не исках повече да го наранявам.“
Сълзите ми напоиха страниците. Ноа беше знаел всичко.
Беше осъзнал лъжата, но въпреки това ме защити — дори с цената на собствения си живот.
ПОСЛЕДНИЯТ СПОМЕН
Полицията твърдеше, че смъртта на Никола е била инцидент — че се е подхлъзнал и се е удавил.
Но аз знам, че не беше така.
Ноа се бореше за живота ми и, може би, в последните си мигове избра да прекъсне цикъла на измама.
Напуснах онази вила, взимайки само неговата тетрадка.
И понякога, когато вали през нощта, чувам тихо почукване по прозореца — като че ли някой се опитва да говори, но не може да издаде звук.
„Не се страхувай… Аз още съм тук.“