Борис Сергеевич, на път към селото заедно със своята годеница, за да се срещне с бизнес партньора си и да яде шишчета, на които били поканени да отпразнуват празника, спрял в супермаркет. Първоначално бил планирал да празнува на 8 март в ресторант, но когато Анжела научила за поканата, я убедила, че пътуването до селото не само ще бъде приятно, но и полезно. Там щели да се съберат влиятелни хора, личности, които тя отдавна мечтаела да срещне – защото тя беше годеница на шефа на голяма корпорация.
Той беше поръчал подарък за Анжела предварително – елегантно колие, внимателно опаковано и лежащо на задната седалка на колата. В супермаркета решил да купи бутилка коняк и същевременно да добави букет цветя и шоколадова торта към подаръка – знаеше, че Анжела обича сладкиши, въпреки че винаги изглеждаше безупречно.
Когато се приближил до рафта с шоколад, Борис се изненадал – рафтовете почти били празни. Беше 8 март, Денят на жената, така че не беше изненадващо, че всичко се беше изкупило. Имаше останали само евтини шоколадови блокчета, които Анжела едва ли щеше да забележи. Но в далечния край на най-горния рафт видял последната опаковка ексклузивен шоколад – точно този вид, който тя би могла да хареса. Когато го свалил, изведнъж някой го хванал за ръкава. Обърнал се и видял момче на около осем години с червен нос и треперещ глас.
– Чичо, моля те, дай ми този шоколад! Искам да го подаря на мама за празника!
– Защо не вземеш друг? – попитал Борис. – Виж тук, има много видове.
– Мама го видя в реклама, – тихо отговорило момчето. – Видях как гледа. Никога не го е опитвала.
Борис се замислил за момент, след което свил рамене и подал шоколада. Анжела не се нуждаеше от нищо – тя беше свикнала с най-доброто. Но за това момче този подарък очевидно означаваше много.
– Ето, – казал той. – Честит празник!
Момчето сияело от щастие, взело шоколада и се запътило към касата, не забравяйки да благодари.
Борис тръгнал след него. На касата видял как детето изсипва монети на лентата – еднократни, петакови, стотинки и няколко десетолевки. Той учтиво попитал касиерката:
– Госпожо, може ли да проверите дали имам достатъчно?
Тя хвърлила студен поглед на монетите.
– Дори и една трета не стига. Вземи парите си и остави шоколада.
– Но наистина ми трябва… – гласът на момчето треперел, той се борел с сълзите. – Моля, провери пак!
– Казах не! Не ме безпокой, иначе ще повикам охраната! – отговорила раздразнено касиерката.
– Изчакайте! – прекъснал Борис. – Честит празник! – учтиво кимнал на жената, която неохотно се усмихнала. – Детето иска да купи шоколада. Продайте му го.
Той извадил картата си, платил и намигнал на момчето:
– Събери парите си. Ще ти трябват отново.
Момчето се изненадало, но послушно събрало монетите и сложило шоколада в джоба. След това подало парите на Борис:
– Вземи ги… Трябва да платя.
– Не трябва да плащаш нищо, – меко отвърнал Борис и го потупал по рамото. – Това е подарък.
След като платил, Борис взел чантата и се отправил към изхода. Но момчето не тръгнало с него.
– Чичо, моля… Исках да го дам на мама! Но сега изглежда, че ти си го купил?
Борис спрял и го погледнал внимателно.
– Как се казваш?
– Игoрек, – отвърнало момчето и добавило: – Първо спестявах за лекарства за мама. Събирах монети, а баба и съседите понякога ми даваха пари за хляб. Но баба Вера каза: никога не можеш да спестиш достатъчно за лекарства, не стига за цял живот. Тогава реших, че ще бъде празник. Лекарствата ще спечеля сам после. Ще намеря работа и ще купя всичко необходимо.
Борис кимнал, трогнат.
– Добре казано. Аз съм чичо Боря. Кажи, Игoрек, какви лекарства трябва на мама?
– Не знам, – свил рамене момчето. – Лекарите казват, че са много скъпи и други не помагат. Мама казва, че ако не я бяха уволнили, нямаше да е болна. Сега плаче постоянно. Мисля, че шоколадът ще я направи щастлива.
– Защо я уволниха?
– Казва, че „е се изправила срещу някого“. После не можа да намери добра работа, продаваше само зеленчуци на пазара. Един ден стоя навън под дъжда цял ден, простуди се и сега… е болна.
– Слушай, Игoрек, – казал Борис. – Позволи ми да поздравя мама лично. Ще разбера какво й трябва и може би ще мога да помогна.
– Наистина ли? – очите на момчето заблестели. – Живеем наблизо, зад ъгъла.
Борис сложил чантата в багажника, взел цветята за Анжела и тръгнал с Игoрек.
В апартамента миришело на тишина и умора. Чисто и уютно, но липсвала топлината – тази, която има в дом, където живее щастлив човек.
– Синко, защо си отсъствал толкова дълго? – чул се глас на жена. Борис за момент застинал. Този глас… познат.
– Дойдох с чичо, – отвърнал Игoрек. – Той е добър. Иска да помогне.
– Кой чичо? – жената се развълнувала. – Чакай…
След минута му разрешили да влезе. Борис влязъл колебливо в стаята с букет в ръка.
– Честит празник, – казал, но изведнъж се стъписал. – Това ти ли си?!
– Борис Сергеевич? – жената, която седяла на дивана, опитала се да стане, но не могла. – Уморена съм… не мога да ходя далеч, дишам трудно.
– Ирина Александровна? Какво се е случило?
Той изтеглил стол и седнал до нея.
– Никога не съм мислила, че ще стигне дотук. Много се простудих, сега имам проблеми с белите дробове. Как се озова тук?
– Случайно, – отвърнал той, но веднага попитал: – Защо си без работа? Чух, че си напуснала доброволно, без предизвестие, за по-добра оферта?
Ирина Александровна се усмихнала горчиво.
– Това каза Анжела Вячеславовна. Тя ме уволни. Без предизвестие. И изпрати негативна препоръка навсякъде – сега не мога да намеря работа.
Борис станал, седнал отново и си сложил ръце на слепоочията.
– Защо? Защо не ми каза?
– Какво можех да кажа? – въздъхнала и затворила очи. – Ти щеше да повярваш на годеницата си. Но тя ме заплаши: ако ти кажа нещо, ще ме обвинят в присвояване. Толкова голяма сума, че ще трябва да плащам и да вляза в затвора.
– Истина ли е това за Анжела? – Борис не можел да повярва.
– Виждаш ли? Дори не вярваш.
– Не, просто… не мога да разбера. Тя каза, че сама си е поискала да напусне… Не подозирах нищо. Но това не е най-важното сега, – казал той с желание. – Кажи ми какви лекарства ти трябват? Могат ли да се купят в аптеката тук?
– Не, само в града. И са много скъпи – суми, за които не съм и мечтала.
– Дай ми имената, – заповядал Борис с тон, който не подлежи на обсъждане.
– На масата там, – кимнала бившата служителка слабичко. – Рецептата.
Борис Сергеевич пристъпил, взел бележката, бързо прочел и веднага звъннал. Поръчал лекарствата с експресна доставка.
– Ще получите всичко необходимо до вечерта, Ирина Александровна. Надявам се скоро да се почувствате по-добре. Ако имате нужда от още нещо, винаги съм на разположение. – Той извадил химикал и тефтер, написал номера си и подал бележката на Игoрек, който тихо седял и почти се бил сковал от студ. – Игoрек, звънни ми, ако имаш нужда, добре?
Момчето кимнало, а Ирина Александровна започнала със сълзи на очи да благодари на бившия си шеф.
– Няма нужда да благодариш, – прекъснал я меко той. – Искрено се надявам, че щом се възстановиш, ще се върнеш на работа. И от днес нататък Анжела няма да бъде в моята фирма. Не се тревожи.
– Но не искам да имаш проблеми с годеницата си заради мен, – отговорила жената предпазливо.
– Не се тревожи за това, – прекъснал я. – Трябва да тръгвам сега. Ще се върна вечерта, ако позволиш.
Той щял да излезе, когато погледът му се спрял на снимка в рамка върху бюрото. Застанал на място, пристъпил, взел снимката и я разгледал внимателно, тихо попитал:
– От къде имаш моята снимка, Ирина Александровна?
– Това е и моя снимка, – спокойно отвърнала тя.
– Не разбирам… – Борис намръщил се, без да сваля поглед от снимката. – Това наистина ли е…?
– Да, това съм аз, – опитала се Ирина да се усмихне. – И нашата среща… не беше случайна.
За миг Борис сякаш се върнал в миналото – в годината, когато трябвало да отиде на служебно пътуване до Сочи. Там срещнал млада жена, която току-що била завършила. Родителите й подарили ваканция на морето, а той – три дни и нощи, изпълнени с нежност и искреност. Това била мимолетна романтика, но по-късно често мислел за нея – наивна, светла, истинска.
– Къде е плитката ти, Ирина? – тихо попитал той. – Имаше дълга, светлокафява плитка…
Спомнил си я на морето, в тъмносин бански, с плитката през рамото. И изведнъж – след години – същото момиче в строг бизнес костюм, с къса тъмна коса, на интервю за работа. Тогава не я познал.
– Отрязах плитката заедно с мечтите си, – просто отвърнала Ирина. – И не мисли, че съм знаела, че ще започна да работя при теб. Когато разбрах, че не ме познаваш, реших да мълча.
– Ирина… – поклатил глава Борис. – Добре, ще поговорим тази вечер.
Той излязъл, а Игoрек веднага се втурнал при майка си и подал шоколада:
– Честит празник, мамо! Чичо Боря го купи за теб! Той е добър! И шоколадът е много вкусен!
– Чичо Боря… добър… – Ирина изтрила сълза, целунала сина си по главата. – Ела, синко, включи чайника – ще пием чай и ще ядем този вкусен шоколад заедно!
Игoрек изтичил, а Ирина отново взела снимката и се потопила в спомените си.
Тя никога няма да забрави тези три дни на Черно море. За първи път в живота си се влюбила – без съмнение, истински. Той внезапно си тръгнал, без сбогуване и без да остави контакт. И тя не можела да го забрави. Когато след отпуската за майчинство търсела работа, видяла него зад бюрото на шефа – сърцето й спряло. Но той не я познал. Тогава решила, че така трябва да бъде. Достатъчно било просто да е близо, да чуе гласа му, да го види да се разхожда в офиса…
– Мамо, чаят е готов! – Игoрек вкарал масичка в стаята: върху нея стояла ваза с цветя от Борис, чай и шоколада, който бил внимателно разчупен.
– Колко си пораснал, – усмихнала се Ирина. След срещата с Борис дишането й станало по-леко. Тя толкова много го била липсвала…
А Борис, когато излязъл от къщата, веднага звъннал на партньора си: барбекюто е отменено. После отишъл при Анжела.
Тя го чакала – в нова рокля, с перфектна прическа и маникюр, сияеща от очакване за партито.
– Готова съм! – широко се усмихнала и се наклонила за целувка.
Но Борис се отдръпнал.
– Анжела, защо лъже? Защо уволни Ирина Соловйова без да ми кажеш?
– Така ли ти каза тя? – изсумтя тя. – Един отвратителен човек! И ти й повярва? Борис, ами ако не е твоето дете? Ами ако тя е родила чуждо дете? Защо вярваш сляпо на някого…
– Какво каза? – Борис здраво стиснал китките й. – Кой е родил? Какво имаш предвид?
В този момент светкавица го ударила в главата. Сочи. Преди девет години. Игoрек – на осем години. Твърде много съвпадения.
– Говори! – заповядал той и я накарал да седне на стол.
– Какво да кажа? – Анжела осъзнала, че няма смисъл да отрича. – Видях случайно снимката на момчето в телефона й. Той е копие на теб от детските снимки. Наех частен детектив, който разкри, че веднъж била в Сочи с нея. И тя роди дете. Знаех колко мечтаеш за син… и реших да я премахна от пътя.
– Ти си глупава, Анжела! – казал остро Борис. – Мислеше само за себе си. Не може да се построи щастливо нищо върху лъжи – разбираш ли?
– Но ти обеща да се оженим! – крещяла тя и осъзнала, че губи всичко.