Казват, че времето лекува всичко. Но четири години след смъртта на жена ми Анна, аз все още спях от нейната страна на леглото.
Казвам се Даниел Уитмор и някога вярвах във вечността. С Анна бяхме женени девет години, докато една дъждовна ноемврийска нощ пиян шофьор не сложи край на всичко. Оттогава животът ми се превърна в поредица от празни дни.
Крепях се за спомените — как си тананикаше, докато разбъркваше соса за паста, луничките по носа ѝ, които се виждаха само на слънце, аромата на парфюма ѝ, който се носеше над възглавниците. Спомените ми се струваха единственият начин да я задържа жива. Да я забравя — това би било предателство.
Почти три години живях като призрак. Приятели ме канеха някъде, сестра ми ме молеше да отида на терапия, началникът ми се тревожеше за слабата ми работа. Нищо от това нямаше значение. Не исках „да се излекувам“. Мислех, че излекуването означава да я пусна.
А после срещнах Клеър Донован.
Запознахме се на благотворителна вечеря, организирана от моята компания. Тя отразяваше събитието като независим журналист. Обърнах внимание на нея, защото не задаваше кухи въпроси. Вместо „С какво се занимавате?“ тя попита: „Защо тази кауза ви вълнува?“ Гласът ѝ беше спокоен, а присъствието — уверено. Чувствах се така, сякаш съм до някого, който не се страхува от тишината.
Срещите за кафе се превърнаха във вечери, вечерите — в дълги разходки край реката. Тя никога не ме натискаше заради Анна. Но една вечер ме изненада:
– Говориш за нея в сегашно време – каза тихо.
Замръзнах. Никой друг не беше забелязал това.
„Всичко е наред“, добави тя нежно. „Означава, че тя все още е част от теб.“
Минаха месеци. Постепенно започнах да живея отново. Започнах да тичам, да готвя, дори да се смея — без вина. Клеър никога не се опита да замени Анна. Тя просто стоеше до сянката, която Анна бе оставила.
Година и половина по-късно ѝ предложих. Тя каза „да“ със сълзи в очите. За пръв път от години почувствах надежда.
Но колкото повече наближаваше сватбата, толкова повече старият страх се връщаше. Не предавам ли Анна, като се оженя за друга?
В нощта преди сватбата отидох на гробището „Света Мария“ с букет лилии — любимите на Анна. Коленичил пред гроба ѝ, костюмът ми подгизнал от дъжда, прошепнах:
„Съжалявам. Не знам какво правя. Обичам я… но все още обичам и теб. Как да спра?“
Гласът ми трепереше. В далечината гръмна. А после зад мен някой каза:
„Никога не спираш. Просто се учиш да живееш с това по различен начин.“
Обърнах се рязко. Там стоеше непозната жена с цветя в ръце.
Думите ѝ останаха в главата ми дълго след като напуснах гробището. „Никога не спираш. Просто се учиш да живееш с това по различен начин.“
Казваше се Елена. Преди три години бе загубила брат си на фронта. Каза ми, че скръбта никога не си отива — просто променя форма. Поговорихме малко под дъжда — двама непознати, свързани от загубата. Когато се върнах в хотела, бях мокър до кости, но сърцето ми беше по-отворено от всякога.
На следващата сутрин слънцето озаряваше стаята, сякаш нищо не се беше случило. Но отвътре треперех. Смокингът ми беше изгладен, обетите сгънати в джоба. Всички очакваха, че днес ще съм силен, че ще докажа, че отново съм цял. Но аз не бях сигурен, че съм готов.
Църквата беше пълна. Сестра ми сияеше от облекчение на първия ред. За нея тази сватба беше край. За мен — мост между два живота.
И тогава Клеър влезе.
Семпла бяла рокля, течаща като вода. Не беше от онези жени, от които залата ахва — тя беше от онези, които проникват в душата и остават завинаги. Погледът ѝ, нежен и уверен, се срещна с моя, и за миг почти повярвах, че мога да го направя.
Свещеникът започна. Ръцете ми се изпотиха. После дойде въпросът, от който се страхувах най-много:
„Даниел Уитмор, вземаш ли тази жена за своя законна съпруга, отказвайки се от всички други?..“
От всички други.
Включваше ли това и Анна? Сърцето ми се сви. Гърлото ми се затвори. Мълчанието се проточи. Чувствах всички погледи върху мен. Клеър стисна ръката ми. Не се паникьоса. Не се ядоса. Погледът ѝ казваше, че разбира.
– Да… да, съгласен съм – прошепнах най-накрая.
Гостите въздъхнаха. Целунахме се. Аплодисменти. Но вътре в мен нямаше радост — само борба между вина и облекчение.
На вечерното тържество Клеър се смееше и танцуваше боса. Грееше. Гледах я и се чудех: направих ли най-честния избор в живота си — или най-подлия?
Меденият ни месец във Върмонт трябваше да е ново начало. Хижа край тихо езеро, есенни дървета — всичко изглеждаше перфектно. Но тишината беше опасна. В тишината Анна се връщаше.
Една сутрин, докато пиехме кафе на верандата, Клеър остави чашата си и каза тихо:
– Не си тук с мен, нали?
Гледах към езерото. „Опитвам се.“
Очите ѝ срещнаха моите. „Даниел… ожени ли се за мен, защото ме обичаш, или защото се страхуваше да останеш сам?“
Тези думи ме пронизаха. Тя не беше ядосана. Просто съкрушително тиха.
С мъка преглътнах. „Обичам те. Наистина. Но понякога чувствам, че част от мен още ѝ принадлежи. Сякаш съм назаем от миналото.“
Сълзи се появиха в очите ѝ, но не се отдръпна. „Тогава имаме нужда от помощ. Защото не мога да бъда нечия утеха. И ти заслужаваш повече от живот, изграден върху вина.“
Когато се върнахме, тя си записа час при психолог. Аз не исках. Но отидох — заради нея. Заради нас.
Тогава за пръв път се изправих срещу истината.
Терапията не беше това, което очаквах. Мислех, че ще ме накарат да „пусна“ Анна. Вместо това, д-р Вайс седеше в тиха стая, обградена с мека светлина, и ми каза нещо, което ме разтърси: