Дъждът тъкмо беше започнал, когато Лорън Картър излезе от магазина за луксозни играчки на Медисън Авеню със своя седемгодишен син Итън.
Той стискаше в ръце нова кутия LEGO, смееше се — светът му беше пълен с уют и цветове. Лорън вдигна чадъра над тях, наблюдавайки как гръмотевиците тихо се разкатават в небето над града.
Те пресичаха улицата, насочвайки се към колата, която ги чакаше, когато Итън изведнъж спря.
– Мамо – каза той, дърпайки я за ръката и сочейки с пръстче отсреща, – онова момче много прилича на мен!
Лорън проследи погледа му.
От другата страна на улицата, близо до една пекарна, под счупен чадър, сгушено седеше малко момче. Дрехите му бяха напълно мокри, косата му – разрошена. Хранеше се с остатъци от хвърлена опаковка от сандвич. Въпреки мръсотията, имаше нещо болезнено познато в него — същите дълбоки кестеняви очи, същата трапчинка на брадичката, същата нежна извивка на устните.
– Итън, не сочи с пръст – прошепна тя, опитвайки се да го поведе. – Хайде, миличък.
Но Итън не помръдна.
– Мамо… той наистина прилича на мен. Това моят брат ли е?
Лорън застина. Дъхът ѝ секна. Обърна се към момчето.
Сърцето ѝ се сви.
От лявата страна на шията му, едва забележимо под слой кал, имаше малко бледо родилно петно във формата на сълза.
Вълна от замайване я заля.
Покойният ѝ съпруг Майкъл наричаше това петно „целувката на малък ангел“. Техният първороден син – Ноа – имаше същото родилно петно. Преди пет години го отвлякоха от детска площадка. Въпреки усилията на полицията, частните детективи и безкрайните нощни издирвания, той така и не беше намерен.
Погледът на Лорън се замъгли. Тя изпусна чантата си, без да сваля очи от детето.
Гласът ѝ трепереше.
– О, Боже мой!… Ноа?
Момчето вдигна поглед. Очите им се срещнаха за кратък миг — плахи, объркани — преди той да грабне старата си чанта и да побегне в уличката.
Лорън извика след него, залитайки в дъжда, със сърце, биещо толкова силно, че едва дишаше.
– Почакай! Моля те, почакай! – извика тя.
Но той изчезна.
И за първи път от години тя усети проблясък на нещо, което отдавна беше погребала — надежда.
Същата нощ Лорън не можа да заспи. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше лицето на онова дете — същите очи, родилното петно, начинът, по който потрепна при гласа ѝ. Не можеше да е съвпадение.
На сутринта тя взе решение.
Обади се на старата си приятелка – детектив Мариса Хорн, която преди години беше водила разследването по изчезването.
– Мариса – прошепна Лорън, – мисля, че го намерих.
Срещнаха се близо до пекарната, където Лорън беше видяла момчето. Минаха часове в чакане, преди отново да го видят — излезе от уличката с разкъсан раница. Сърцето на Лорън подскочи.
Тя тихо го последва, страхувайки се да не го уплаши.
В кафенето на ъгъла внимателно се приближи до него.
– Здрасти – каза тя тихо. – Сигурно си измръзнал. Мога ли да ти донеса нещо топло?
Момчето се поколеба, но кимна. Вътре, докато поглъщаше палачинките, тя попита:
– Как се казваш?
Той вдигна поглед.
– Ноа – отвърна тихо. – Поне така ме наричаше жената, която ме намери.
Лорън спря да диша.
– Коя беше тя?
– Една нощ просто си тръгна – прошепна той. – Каза, че ще се върне. Но така и не се върна.
Лорън се обърна, скривайки сълзите си. Когато отново го погледна, забеляза на врата му огърлица — малко сребърно самолетче. Разпозна го веднага. Беше същото, което беше подарила на Ноа за петия му рожден ден.
Ръцете ѝ трепереха.
– Ноа – прошепна тя. – Откъде го имаш?
– Майка ми ми го подари – отвърна той. – Преди да я загубя.
Мариса незабелязано взе ДНК проба, докато Лорън го разсейваше с десерт.
Резултатите пристигнаха на следващия ден.
Съвпадение: 99,9%.
Ноа Картър — нейният Ноа — беше жив.
Лорън се свлече на пода в сълзи. Години на вина, болка и безсънни нощи я заляха наведнъж.
Когато Лорън влезе в приюта, където беше Ноа, го видя да седи до прозореца и да гледа дъжда. Не се усмихна, когато я видя — просто я наблюдаваше предпазливо, като дете, което се страхува, че светът отново ще го изостави.
Тя коленичи до него.
– Ноа – каза тя тихо. – Това наистина съм аз. Аз съм твоята майка.
Той погледна сребърното самолетче на врата си.
– Ти ми го подари, нали?
Тя кимна със сълзи в очите.
– Да, скъпи. Никога не спрях да те търся.
Мълчаха дълго. После Ноа бавно протегна ръка и докосна нейната.
Малка, трепереща — но достатъчна.
По-късно същата вечер Итън влезе в стаята с плахо любопитство.
– Мама каза, че си ми брат – каза той. – Искаш ли да поиграем?
Ноа се поколеба, после се усмихна — лека, неуверена усмивка, която стисна и изцели сърцето на Лорън едновременно.
Минаха седмици. Лорън се посвети на терапия, юридически процедури и помощ на Ноа да се адаптира към новия си живот. Също така основа благотворителна организация за изчезнали и бездомни деца, която нарече „Фонд Ангелска следа“ — в чест на родилното петно на Ноа.
Една вечер, докато слагаше двамата си сина да спят, Ноа прошепна:
– Мамо… Преди си мислех, че никой никога няма да ме намери.
Лорън го погали нежно по косата и го целуна по челото.
– Никога не спрях да опитвам – каза тя. – И никога повече няма да спра.