Внезапен трясък
От кухнята Маргарет чу как нещо се пръсна на парчета в съседната стая.
Тя изпусна тенджерата с плясък и хукна натам.
Внукът ѝ стоеше неподвижно, с разширени очи, заобиколен от парчета от това, което някога е било порцелановата ваза на нейната баба.
— Какво, за Бога, направи?! — извика тя и размаха мократа кърпа по посока на момчето.
— Ще… ще я изчистя, бабо! — заекна момчето, навеждайки се да събира парчетата.
— О, ще я изчистя, не се тревожи! — изсъска тя. — Върви в стаята си и не мърдай!
Тя изметe счупеното, въздъхна и се върна в кухнята.
На пода блестеше локва вода, а картофите плуваха като малки сиви лодчици.
Изплакна ги, сложи ги във фурната и най-накрая седна до прозореца.
Сълзите ѝ се появиха, преди дори да осъзнае.
„Защо животът на всички останали е нормален?“ — помисли си горчиво.
„Нямам мъж. Дъщеря ми няма по-голям късмет.
А сега ми води някакъв надзирател от затвора, с когото си писала три години — казва, че бил ‘добър човек’.
Три години писма с непознат — и сега той се нанася тук!
Чудесно. Все едно не ми стига да готвя за нея и детето — сега и за него.
Ще видим колко ще изкара.“
— Бабо, мога ли да изляза? — чу се малък глас от коридора.
— Излез, но си облечи палтото. И стой далеч от реката, чу ли? Ледът се пука.
— Добре, бабо!
Новодошлият
Стар пикап изръмжа в двора. Маргарет надникна през пердето.
Още отдалеч видя, че лицето на мъжа е покрито с белези.
— О, Господи — прошепна тя. — Какво си е мислела дъщеря ми?
Вратата се отвори.
Дъщеря ѝ, Хелън, влезе, а до нея — мъжът.
В същия момент почука съседът — офицер Брукс, стар познат на Маргарет.
— Дойдох да проверя документите — каза той, вдигайки папка. — Само искам да се уверя, че новият годеник е чист.
— Заповядай — отвърна студено Маргарет. — Те са на масата. Но за протокола — той не ми е зет, и никога няма да бъде.
Първи впечатления
След вечерята Маргарет излезе да потърси внука си.
Играеше с другите деца до обора. Поговори си малко със съседите и тръгна обратно.
До навеса лежеше куп дебели цепеници.
Тя взе брадвата, опита се да разцепи една, но острието едва се вряза.
Тъкмо щеше да замахне отново, когато една стабилна ръка хвана дръжката във въздуха.
— Госпожо, позволете ми — каза тихо мъжът — годеникът на Хелън, Гейбриъл.
— Заповядай — отвърна тя, без да го поглежда.
Той прокара палец по тъпото острие и поклати глава.
— Имаш ли камък за точене?
— В навеса. Инструментите бяха на покойния ми съпруг.
Гейбриъл изчезна вътре. След миг се чу жуженето на шмиргел.
Когато излезе, брадвата блестеше като нова.
Разцепи едно дърво, после друго. До залез цялата купчина беше подредена на чисти редове.
Маргарет се показа, скръсти ръце и едва забележимо кимна — почти усмивка.
— Госпожо — каза Гейбриъл, избърсвайки челото си, — има още по-дебели дървета до оградата. Да ги нарежа ли?
— Трионът е счупен.
— Имам същия. Може би от двата ще сглобим един работещ.
Заедно отидоха при стария мистър Хокинс, съседа, който им даде резервни части.
— Вземете каквото ви трябва — засмя се той. — Само ми нарежете и моите дърва!
Малка промяна
На следващия ден Гейбриъл помогна на богатия съсед, мистър Лоусън, да нареди дървата му.
Онзи му подаде две свежи стодоларови банкноти.
Гейбриъл се прибра и ги остави на масата.
— Госпожо, настоя да ги взема. Ваши са.
Маргарет не каза нищо, но в очите ѝ проблесна нещо — искра на гордост, която не искаше да признае.
Реката
На сутринта Гейбриъл беше навън, поправяше стара фреза за пролетното засаждане.
Държеше шепа болтове, когато момче влетя задъхано през портата.
— Играехме на леда — Винс се качи на къс, който се откъсна! Плува надолу по реката!
Маргарет и Хелън писнаха и хукнаха натам.
Парчета лед се търкаляха по течението, а посред реката малкият Винс стоеше на трепереща плоча.
Преди някой да успее да го спре, Гейбриъл се хвърли право в ледената вода.
Заплува мощно, достигна близо до момчето и извика през шума на течението:
— Ей, шампионе! Нали си корав? Когато голямото парче дойде близо, скачаме! Имаш една секунда, разбрах ли? Хвани ме за ръката!
— Страх ме е!
— Знам! Но ще се справиш. Готов ли си? Сега — скочи!
Той хвърли момчето върху по-голямата плоча и сам скочи след него, удряйки се в ръба.
Кракът му потъмня от кръв, но не спря.
— Добре ли са ръцете ти? — попита през зъби.
— Болят.
— Ще заздравеят преди следващия ти рожден ден — усмихна се. — Истинските мъже не се предават лесно.
Ледените късове ги носеха надолу по реката, въртейки се сред бялата пяна.
Спасението
На брега тълпата ахна, когато двамата изчезнаха зад завоя.
— Изчезнаха! — извика някой.
— Още не — промърмори офицер Брукс, качвайки се в патрулката. — Този човек знае какво прави.
Навън, върху леда, Гейбриъл държеше Винс близо до себе си, за да го стопли.
— Слушай, малчо. Това беше първият тест. Вторият идва. Ще ударим брега здраво. Когато стане, минаваме към края, ясно?
Ледената плоча се блъсна в брега. И двамата се стовариха върху чакъла.
— Успяхме! — засмя се Гейбриъл, прегръщайки момчето.
Минути по-късно патрулката спря с писък на спирачки.
— Живи ли сте? — извика Брукс, тичайки към тях.
— Още шаваме — отвърна Гейбриъл с бледа усмивка.
— Качвайте се! Замръзвате!
Тиха вечеря
Вкъщи Хелън плачеше на леглото. Маргарет стоеше до прозореца, когато телефонът ѝ иззвъня.
На екрана — „Офицер Брукс“.
— Какво стана?! — изкрещя Хелън, грабвайки телефона.
— Момчето ти е тук, целият превързан — каза офицерът. — Ето, давам му телефона.
— Мамо! Добре съм! — чу се тънкият глас на Винс. — Силен съм като Гейбриъл!
Хелън отново се разплака.
Гласът на Брукс се върна:
— Годеникът ти го шият, но е добре. Скоро ще ги докарам и двамата.
Маргарет взе телефона.
— Гейбриъл? Там ли си?
— Добре съм, госпожо — отвърна тихо той.
— Видяхте ли — усмихна се офицерът, — двама силни мъже се прибират у дома.
Маргарет въздъхна, обърна се към дъщеря си и каза меко:
— Спри да плачеш. Ще са гладни, когато дойдат. Цял ден не са яли.
Смисълът
До залез Маргарет разбра нещо, което преди не е осъзнавала:
Доброто и смелостта не идват с красиво лице или безупречна репутация.
Понякога пристигат с износени ботуши, белези —
и доказват стойността си, когато реката се пропука.