Елена седеше в кухнята, гледайки екрана на телефона. Три неприети обаждания от Олга Петровна. Гласът в гласовото съобщение беше напомпано-драматичен:
– Леночка, трябва ми да ми помогнете с Льоша. Спешно е. Трябва да прехвърлим къщата. Иначе ще ми я вземат!
– Пак ли Олга Петровна? – попита лениво Алексей, излизайки по гащи и тениска с котка.
– Пак. И пак нещо „много спешно“. Снаха – безплатен помощник за цял живот.
– Недей така, Лена. Тя е сама. Тежко ѝ е.
– Странно как ипотеката ѝ се подмладява, а тя самата – остарява.
Звънна се на вратата. На прага стоеше Олга Петровна – величествена, с папка в ръце.
– Леночка, здравей, слънчице! – влетя тя в апартамента. – Реших направо да дойда. Трябва да поговорим. За нещо важно.
– Вие звъняхте. Чух съобщението.
– О, по телефон такива неща не се решават. Ситуацията е следната. Трябва да прехвърля вилата. На Льоша. Или… на двама ви. Иначе банката може да я арестува. А така – всичко остава в семейството.
– Почакайте – напрегна се Елена. – Това не е ли вилата, заради която взехте кредит за пластмасов басейн и веранда?
– Ами да – кимна Олга Петровна, без да се смути. – Но това са инвестиции! В недвижимост!
– Особено ако е ипотекирана – вметна Елена.
– Боже, каква си буквоедка! Какво значение има! Важното е да не я вземат.
– Льоша, знаеше ли? – обърна се Елена към мъжа си.
Алексей потърка лицето си: „Знаех. Но тя каза, че всичко е под контрол“.
– Просто имах малки просрочвания! – намеси се Олга Петровна. – Само да я прехвърлим на теб, Льоша, и веднага ще платя!
– Искате той да носи отговорност за вашите дългове? – бавно повтори Елена.
– Какви дългове! Жалките седемстотин хиляди. За мъж това не са пари.
– Лена, винаги всичко усложняваш! – рязко каза Олга Петровна. – Между другото, аз съм ти родила мъжа!
– Може да се поиска – отвърна хладнокръвно Елена. – Но не и да се изисква.
– А така значи! Обвиняваш ме в манипулации?! А аз живях заради сина си!
– А кой взе кредит под залог без знанието на семейството? Кой лъжеше, че „всичко е под контрол“?
– Ако не бях аз, нямаше да имате и този апартамент! Аз помогнах с първоначалната вноска!
– Тридесет хиляди не са вноска – студено каза Елена.
Алексей гледаше двете като човек, вързан за релсите.
– Може ли да го обсъдим по-късно? – слабо предложи той.
– И не ми крещи! – избухна той към жена си. – Между два огъня съм! Ти ме натискаш от едната страна, тя – от другата!
– Вината ти е, че се държиш като момче с гащи с котенце! – избухна Елена. – Вината ти е, че се ожени, но не стана мъж! И да, ако подпишеш прехвърлянето – повече няма да живея с теб.
Настъпи тишина.
– Ето, развали семейството – вдигна ръце Олга Петровна. – Заради някакви документи!
– Не документи. Заради нормален живот. Без дългове и лъжи.
– Ще подам молба за развод, ако го подпишеш – вече спокойно каза Елена. – И не смятам да участвам в чужди авантюри.
– Да. Защото вече не са деветдесетте, Олга Петровна. И не се страхувам да остана сама. А вие – да.
Елена се прибра в стаята. От кухнята се чу шепотът на свекървата: „Помисли, Льоша. Докато не е късно“.
Вечерта Елена написа на Алексей:
„Реших. Ако подпишеш – заминавам. Утре сутринта.“
Отговорът дойде бързо – емотикон „👍“. В него имаше толкова предателство.
Апартаментът я посрещна с тишина. Алексей беше у дома.
– Подписа ли? – попита тя.
Алексей свали слушалките. „Подписах“ – без да я погледне.
– Прекрасно. Тогава няма да се бавя.
– Може би просто търсеше повод? – рязко каза той. – Отдавна си ми омръзнала, нали?
– Омръзна ми да живея с мъж, който няма гръбнак. Ти не си лош. Просто не си мъж.
– Но имам майка. А тя би влязла в огън заради мен.
– Да. Но първо щеше да подпали всичко наоколо. Особено мен.
– Наистина ли ще си тръгнеш? – тихо попита той.
– Не ще тръгна. Вече съм си тръгнала. Само ще си взема нещата сутринта.
На следващия ден таксиметровият шофьор ѝ помогна с багажа. Елена се върна в стария си апартамент, който беше давала под наем. Беше студено, празно и… истинско.
Седмица по-късно Олга Петровна ѝ прати гласово:
– Развали семейството. Такива като теб дълго не живеят сами. После ще се върнеш при нас.
Елена изтри съобщението.
Две седмици по-късно Алексей написа:
– Не знам как да живея. Всичко се разпада. С майка се караме. Задлъжнях. Прости, че не избрах теб.
Тя прочете. И изтри.
След три месеца Елена беше отслабнала, подстригала косата си и ходеше на работа с колело. Телефонът изписука: „Алексей – входящо повикване“.
– Ало?
– Лена… просто… трябва ми подписът ти. За апартамента. Нашия.
– Алексей – прекъсна го спокойно тя. – Продадох своя дял миналата седмица. На новите собственици.
Той замълча. После въздъхна:
– Наистина ли си ме изтрила?
– Просто спрях да се изтривам себе си. Разликата е голяма.
След час звънна тя.
– Здравейте, Елена – започна Олга Петровна с гласа на нотариус. – Постъпихте много лошо. Синът ми е на ръба.
– Имате три минути – спокойно отговори Елена – да обясните защо звъните. После ще ви блокирам.
– Можеше да се върнете. Поне да помогнете. Бих… се извинила. Ако трябва.
– А ако ви кажа, че е късно?
– Нямате нищо! Нито семейство, нито деца! С кого прекарвате вечерите?!
– Със себе си. И знаете ли какво? Това е най-честният човек в живота ми. Не ме е предал. А на вас – пожелавам успех.
И затвори.
Още седмица по-късно Елена ги видя при нотариуса.
Той – отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Тя – с лице на човек, който е загубил всичко.
– Лена – каза тихо Алексей.
– Не се приближавай. Чужди сме си – студено отвърна тя.
След два месеца Елена получи писмо от банката. Алексей продаваше апартамента. На бързо. За да покрие кредита.
Елена затвори писмото. Направи си чай. Отвори лаптопа и започна да пише молба за повишение.
Никакви повече жертви.
И тогава – звън на вратата.
– Лена? – на прага стоеше Олег. Бившият. Онзи, който някога замина. Държеше торта в ръце.
– Разбрах, че си се развела. Връщам се. Завинаги. Искам втори шанс.
Тя го гледаше дълго.
– Първо – кафе.
– А после?
– После ще видим. Само предупреждавам: майка ти няма място в нашия живот.
Той се засмя:
– Тя се премести да живее в Турция. Свободен съм.
– Е, тогава – ще поговорим.