„Ако искаш да останеш жива — бягай.“
Това ми прошепна тъстът ми в първата ни брачна нощ — точно преди да пъхне десет стодоларови банкноти в треперещата ми ръка.
Думите му ме удариха като плесник.
Бяхме в петзвезден апартамент в хотел Waldorf Astoria в Ню Йорк, във въздуха още се носеше ароматът на рози и шампанско. Съпругът ми, Итан Рос, беше в банята и си тананикаше нещо щастливо. Баща му, Уилям Рос, стоеше пред мен — блед, треперещ и отказващ да ме погледне в очите.
— Махай се веднага — прошепна той с дрезгав глас. — Преди полунощ. Колата те чака зад хотела.
Замръзнах на място. Гримът ми беше наполовина размазан, воалът ми още лежеше на стола.
— Господин Рос… за какво говорите?
Той ме хвана за китката.
— Не задавай въпроси. Просто тръгни. Моля те.
После ме погледна с онзи страх, който виждаш само в очите на хора, отказали се да спасят себе си, но решени да спасят някой друг.
Когато си тръгна, останах вцепенена, вперила поглед в парите в ръката си. Светлините на града проблясваха през прозореца, но не чувствах нищо… освен страх.
Итан излезе след няколко мига, все още усмихнат.
— Добре ли си, скъпа?
Усмихнах се насила.
— Да… просто съм изморена.
Но отвътре всичко в мен крещеше.
Защо баща му ми каза да бягам… още в първата ни брачна нощ?
Не вярвах на никого. Дори на Итан.
Затова се обадих на единствения човек, на когото можех да разчитам — най-добрата ми приятелка, Мадисън.
Тя вдигна полусънена.
— Да бягаш? Какво значи това?! — попита тя панически.
Разказах ѝ всичко. След няколко секунди мълчание, тя прошепна:
— Брук, ако го е казал… значи е сериозно. Излез. Ще съм пред хотела след десет минути.
В 2:05 през нощта напуснах хотела тихо, стискайки куфарчето с булчинската ми рокля. Когато се качих в колата на Мадисън, над Манхатън се сипеше ситен дъжд. Не посмях да се обърна назад.
На следващата сутрин телефонът ми беше препълнен — пропуснати обаждания от Итан, от майка му, от непознати номера. Някои съобщения ме молеха да се върна. Други… звучаха като заплахи.
Но едно се открояваше.
Съобщение от непознат номер:
„Баща ми е добър човек, но няма да успее да те защити. Ако се върнеш, ще научиш истината — или ще изчезнеш. Като другите.“
Кръвта ми се смрази.
Същата вечер получих ново съобщение — този път от самия Уилям Рос:
„Ако още си в Ню Йорк, ела. 20:00 ч. — кафене Гранд Сентрал. Ще ти разкажа всичко.“
Колебах се с часове. После тръгнах.
Кафенето беше почти празно. Той вече беше там — прегърбен, с празен поглед.
Щом ме видя, прошепна:
— Трябва да знаеш за кого си се омъжила.
Наклони се напред.
— Знаеш ли какво се случи с първата съпруга на Итан?
Сърцето ми спря.
— Първата… съпруга?
Той кимна.
— Казваше се Клер. Умря два месеца след сватбата им. Официално — нещастен случай… Но не беше така.
Главата ми се завъртя.
— Лъжете — прошепнах. — Итан никога не е споменавал никоя жена преди мен.
Уилям въздъхна, ръцете му трепереха.
— Никога не би. Майка му се е погрижила никой да не говори за това. Но аз вече не мога да гледам как се случва отново.
Той извади малка флашка и я побутна към мен по масата.
— Тук е всичко, което трябва да знаеш. Не я показвай на никого.
Огледа се нервно.
— Аз изобщо не трябваше да съм тук.
Хванах го за ръката.
— Защо не отидете в полицията?
Той се засмя горчиво.
— Защото полицията е под контрола на семейство Рос. Парите решават всичко в този град.
Той стана, готов да си тръгне, но се обърна веднъж още:
— Внимавай. Ще дойдат за теб.
Тази нощ, в апартамента на Мадисън, включих флашката. Имаше три папки — аудиофайлове, медицински документи и сканирано писмо, озаглавено:
„Признание — У. Рос“
Още от първия запис кръвта ми се смрази.
Женски глас — треперещ, уплашен:
„Наблюдава ме постоянно. Вратите са заключени. Казва, че съм прекалено емоционална, че ще разваля всичко, ако говоря с някого. Майка му казва, че ако не му родя син, не заслужавам да остана.“
Изключих звука.
— Боже мой…
Името на файла беше:
„Клер Рос — два дни преди смъртта“
В следващата папка — рентгенови снимки на натъртени ребра, счупена ръка, рана на главата. Всичко с бележка: „Нещастен случай“
След това отворих писмото на Уилям. Смес между признание и страх:
„Итан наследи обсесията на майка си. Тя вярва, че съдбата им зависи от „чистотата“ на рода. Става жесток, когато някой му противоречи. Мълчах с години. Но не мога да позволя друга жена да умре.“
Заплаках.
Исках да се обадя в полицията. Но Мадисън ме спря.
— Помисли, Брук. Ако имат толкова власт, ще изчезнеш, преди някой да ти повярва.
Тя беше права.
Свързахме се анонимно с журналист. После с адвокат. Започнахме да изграждаме дело, стъпка по стъпка.
Два дни по-късно полицията започна разследване — без публичност.
Когато Итан най-накрая ме намери, изглеждаше спокоен. Твърде спокоен.
— Значи и ти си тръгваш — каза тихо. — Като останалите.
Изтръпнах.
— Останалите?
Усмихна се слабо.
— Скоро ще видиш сама.
Това беше последният път, когато го видях.
Случаят влезе в новините за един ден — и после изчезна. Адвокатите на семейство Рос накараха медиите да млъкнат. Купиха когото трябваше.
Но разследването не спря напълно.
Уилям Рос се съгласи да даде показания — срещу собственото си семейство.
Седмица по-късно Мадисън ми се обади разтреперана:
— Брук… казаха го по новините. Уилям Рос е намерен мъртъв в колата си. Наричат го самоубийство.
Изпуснах телефона.
Флашката, доказателствата, истината — изведнъж всичко ми се стори крехко. Като нещо, което може да изчезне с един подпис.
Но отказах да мълча.
С помощта на адвоката ми подадох молба за развод и влязох в програма за защита на свидетели. Предадох всички копия на доказателствата на федералните власти.
Минаха месеци.
Семейство Рос изгуби почти цялото си влияние.
Срещу Итан бяха повдигнати обвинения за домашно насилие и възпрепятстване на правосъдието. Майка му изчезна в чужбина.
Напуснах Ню Йорк и се преместих в Сиатъл. Започнах нов живот — нова работа, ново име. Родителите ми бяха съсипани… но облекчени, че съм жива.
Една сутрин в пощата получих плик без подател.
Вътре — бележка, написана на ръка:
„Направи правилното.
Благодаря ти, че ми даде куража.
— У.Р.“
Притиснах бележката до гърдите си и се разплаках.
Животът ни учи на жестоки уроци:
Понякога най-опасните хора са именно онези, които изглеждат съвършени.