Крик отгоре
„Престани да правиш истерии! Баща ти ще се върне у дома и ще види какво момиче си!“
Сърдитият глас отекваше от втория етаж на имението.
Палома застина до задната врата. Тя чу плача на дете — рязък, отчаян.
„Никой вече не може да те търпи! Стой там и плачи, докато се научиш!“
Вратата се хлопна силно.
„О, Боже… какъв хаос“, промърмори Кармен, прислужницата, която посрещна Палома. „Господарката на къщата пак е нервна.“
„Господарката?“ — попита тихо Палома.
„Госпожа Вероника — мащехата на момичето.“
Домът отново се изпълни с писъци, нарушавайки тишината.
„А къде е бащата?“
„Все на път, винаги на път“, въздъхна Кармен. „Слушай, мила, тази работа няма да е лесна.“
Палома не се поколеба. Тя се затича нагоре по стълбите към звука на плачещото дете.
В коридора от една стая излезе русокоса жена с перфектен грим и елегантни дрехи, хлопвайки вратата зад себе си.
„Вие сигурно сте новата прислужница,“ каза Вероника, оправяйки косата си, за да изглежда спокойна. „Добре. Трябва да изляза. Момичето просто има пристъп на истерия. Когато се успокои, можеш да започнеш работа. С нея всичко е наред, просто, както винаги, драматизира.“
Вероника слезе по стълбите, грабна чантата си и излезе, без да каже повече нито дума.
Палома остана сама — с плача на малката Камила, който още се чуваше зад вратата.
Тя почука внимателно.
„Здравей, мила. Може ли да вляза?“
Риданията стихнаха.
„Обещавам, няма да те мъмря.“
Палома отвори бавно вратата.
Вътре, на пода, седеше малко момиче с кестенява коса, прегърнало коленете си. Лицето ѝ беше мокро от сълзи, очите ѝ — подути и зачервени.
„Здравей, мъниче,“ каза Палома тихо. „Как се казваш?“
Момичето вдигна предпазливо глава.
„Камила.“
„Камила… красиво име. Аз съм Палома. Защо плачеше?“
Камила посочи корема си.
„Боли.“
„Гладна ли си?“
Момичето кимна.
„Кога за последно яде?“
„Не съм яла.“
Палома погледна часовника — беше един следобед.
„Не си закусвала ли?“
„Вероника забрави… пак забрави.“
Сърцето на Палома се сви. „Как може някой да забрави да нахрани дете? Хайде, ще ти намеря нещо вкусно.“
Камила се поколеба за миг, после бавно протегна ръка и хвана Палома за нейната.
Връзка между тях
Минаха три седмици. От първия ден Палома стана единственият човек, който можеше да накара Камила да се усмихне. Момичето започна да говори повече, да се храни по-добре и да спи спокойно.
Един следобед, докато сгъваше пране в главната спалня, Палома отвори чекмедже и замръзна.
Вътре намери шише със сънотворно… и скрит телефон, пълен с изтрити съобщения.
Едно от тях все още можеше да се прочете:
„Когато подпише застраховката, заминаваме. Никой няма да се усъмни.“
Изпратено от Серхио — личният асистент на Едуардо Алварес, милиардерът, собственик на имението… и баща на Камила.
Сърцето на Палома заби силно. Това не беше просто пренебрежение — това беше план. План да откраднат от Едуардо всичко, дори покоя на душата му.
Истината излиза наяве
Същата нощ, докато Вероника спеше, Палома свърза скрития телефон с компютъра и изпрати всички файлове на имейла, който откри в бележника:
eduardo.a@corporativoalvarez.com
Три дни по-късно имението се събуди, обградено от полицейски коли.
Едуардо се беше върнал неочаквано, придружен от полицаи и адвокати. Вероника се опита да се престори на невинна, но съобщенията, записите от камерите и свидетелството на Палома бяха неопровержими.
„Не разбираш какво правиш, Едуардо!“ — крещеше Вероника, докато полицаите я отвеждаха.
„О, напротив — много добре знам какво направи,“ каза той студено.
Камила, трепереща, се втурна към Палома. Едуардо коленичи до тях, очите му пълни със сълзи.
„Моята дъщеря… добре ли се държаха с нея?“ — попита тихо.
Палома тъжно се усмихна, галейки Камилата по косата.
„Тя просто имаше нужда от любов.“
Едуардо остана неподвижен за миг, осъзнавайки истината. После, пред всички, каза:
„Палома, оставаш. Не като прислужница… а като човекът, който спаси най-ценното ми.“
Ново начало
Няколко месеца по-късно историята попадна във вестникарските заглавия.
Младата прислужница, която разкри зловещия план, сега беше директор на Фондация „Светлината на Камила“, организация, помагаща на деца, пострадали от изоставяне и насилие.
Всеки следобед в слънчевата градина на имението можеше да се види как Едуардо и Палома играят с Камила — нейният смях, най-сетне свободен и безстрашен, ехтеше във въздуха.