Амулет на Дядо Домей

Първият звук проби тежката, нелечима плътност на съня, като ръждясал пирон, забит в гнило дърво. Тих, тънък, едва различим от скърцането на дъските на пода или шума на вятъра в тръбата на печката. Но сърцето на майката — този вечен неспящ пазач — веднага отговори, спазматично свивайки се в гърдите ѝ.

Арина не отвори очи, само заслуша се — всички се превърнаха в напрегнати слушатели. Тялото ѝ беше меко като памук, палаво след кратка нощ, пълна с болезнени сънища. Изглеждаше, че само миг затвори клепачите си, а отвън, през финия прозорец с мрежеста стъклена рамка, небето вече се беше променило от черно в гъсто синьо, наситено като кората на узряла череша. „Скоро ще е зората“, блесна уморената мисъл. „Скоро…“

И отново същият звук. Вече по-ясен. Не въздишка, а оплакващо се, прекъснато издишване, което едва пробиваше глухия шум на хъркане, който изпълваше къщата. Два хъркания — съпругът, разположен до нея, силен и неподвижен като камък, и свекърът, който беше заел топлото място на печката. Хъркането на съпруга Тихон беше гъсто, валящо, подобно на дъжд пред буря. То изпълваше, натискаше и заемаше цялото пространство. Свекърът хъркаше по-спокойно и къркореше, като куче, спящо върху бухалка.

Арина страшно не искаше да се движи. Мисълта за ставане, за палене на печката и изкачване на пода я изпълваше с физически страх. Ако свекърва ѝ смущава, цял ден ще мърмори, ще се оплаква от болки в костите и липса на сън, гледайки я строго, сякаш тя е виновна за безсънието.

„Сънувах“, отчаяно се опита да се убеди Арина, притискайки бузата си към студената възглавница. „Ще отведе. Винаги отвежда…“

Ма-аам… Ма… у-у-у…

Сърцето на Арина се сви и застина. Позна този малък звук, пропит с болка и копнеж. Това беше нейното име, и само нейното — средната ѝ дъщеря Аленка. Вече нямаше сили да си легне. Внимателно, благодарение на зимния опит на котката, Арина започна да се измъква от грубото одеяло, опитвайки се да не докосва силното тяло на съпруга си. Бременността ѝ беше обичайно, почти постоянно състояние, правейки движенията ѝ неловки. Тя се премести неудобно и твърдият възел случайно удари лицето на Тихон.

Той потрепери, изсумтя, очите му се отвориха, изпълнени с луд, невидим, нощен ужас. Ръката му, тежка и твърда, инстинктивно търси ръба на леглото:

Не. Не е пил, не е бил насилен. Не бийте, моля! — изпъшка с дрезгав, сънен глас.
Аз съм, скъпа. Детето плаче. Спи — гласът на Арина прозвуча меко, почти ласкаво. Тя оправи одеялото върху него, докосването беше леко и бързо. Тихон промърмори нещо, безпомощно се обърна настрани и почти веднага пак изсъска, сякаш не се събужда.

За момент в сянката на лицето на Арина се плъзна ехото на горчиво насмешливо усмивка. Само преди две години тази сцена протичаше по друг начин. Когато Тихон се връщаше пиян, домът се превръщаше в клон на ада. Той я би просто така — „за да загрее костите“, както цинично обясняваше той. Плачът на детето, който идваше от пеленачето, само го разгневяваше още повече. Големите момчета се опитваха да замажат майката, а свекърът, неспособен да промени нещо, повдигаше сърцераздирателен вой над печката, сякаш оплаквайки покойник. Цялото семейство живееше в постоянен страх от внезапните изблици на гняв на Тихон.

Търпи, убиец такъв, къде отиваш? За да не изсъхнат юмруците му, проклет! Всички са баща, всички са баща-лопан! — после свекърът плачеше, втривайки с гъст, лепкав мед синките и одраскванията по тялото на Арина и превързвайки ги с парцали. — Така че той беше сам на този свят.

Счупването дойде странно и мистериозно. Особено след тежка нощ, когато всички, изтощени и уплашени, най-накрая забравиха неспокойния сън, пияният Тихон с трясък падна от леглото. Тресъкът беше като рухване на дъска. Арина, панически включвайки светлината, чу неговите нечувани, изпълнени с животински ужас писъци:

Назад! Ай! О, боли ме! Махнете ги!

Под трептящата светлина лицето на съпруга ѝ се изкриви от суеверен страх. Той отстъпи към пода, за да прогонва невидимите врагове.

Биха го! Ритаха го! Кой беше това!?
Малки крачета — той кипна и с див гняв погледна към пеленачето, където лицата на уплашените деца го гледаха. Всички бяха там.
Призрак! Пиян си, змия. Оставете хората да спят! — излезе свекърът от печката. — Или може би дяволите са ти го причинили заради тежките ти грехове…

Чудото се повтори. Още два пъти Тихон вдигна ръка срещу жена си, неизвестна сила го хвърляше на пода през нощта и той методично търкаше синините по гърба ѝ. Третия път вече беше вдигнал юмрук, но замръзна, в очите му блесна същия нощен страх. Той само ругаеше през зъби и падна на леглото. И тази нощ той спа спокойно. Оттогава мина повече от година и в дома цареше мир и благодат. Тихон сякаш се беше променил. Арина цъфтеше, мирната усмивка не слизаше от лицето ѝ.

Съседките шепнеха, че тази Браунка е научила Господа, и съветваха да не забравя да благодари на невидимия защитник. Арина го направи — оставяше тенджера с прясно мляко зад печката, поставяше парче хляб или, ако можеше да се сдобие, сладък джинджифил, казвайки: „Благодаря ти, дядо-домашнико, за милостта ти. Моля, нахрани се, скъпи.“

Приближавайки се до пеленачето, Арина за момент се замисли: „Не исках да се катеря през печката, да безпокоя свекърва си.“ Тя изтласка стола, стъпи на него и в тъмнината усети главите на децата и спокойно попита:

Кой не спи?
Майко… това съм аз — чу се тихият, чужд глас на Аленка. — Лошо ми е…
Какво има, момиче? О! — ръката на Арина докосна челото на детето и то задуши въздишка, отдръпвайки се. — Да, всички горите като въглени.
Трепери… болят ме врата, дишам трудно… и костите се въртят…

Безпомощно окачена, Арина сложи лъжица мед в устата на дъщеря си, заповяда ѝ да суче, покри я с допълнително яке и се върна в леглото. Но сънят не идваше. На сутринта Аленка се влоши. Майката я премести в леглото си, за да я гледа. Нито оцет, нито билкови отвари, нито къпиново сладко помогнаха. Имаше жесток студ, а до Земственията болница беше час път пеша. Тихон се страхуваше да откара детето с каляска, страхувайки се, че ще се влоши още повече. Две дълги нощи Аленка гореше с температура, бълнуваше, дишането ѝ тежеше и ставаше все по-дрезгаво. Изглеждаше, че няма въздух в белите дробове.

Арина седеше до нея, безпомощна, избърсвайки запаленото чело на дъщеря си с влажна кърпа и отчаяно шепнеше смес от молитви и заклинания. Аленка, изпадайки в безсъзнание, усети как животът бавно я напуска. В този момент на пълна безпомощност тя усети как нещо леко и упорито я гали по пета. Взела сили отнякъде, тя вдигна тежката си като чугун глава.

До краката ѝ стоеше нисък, малко по-висок от котка, дребен човек. Всичко по него изглеждаше направено от паднали листа и старо дърво, сплетено, мъхесто, с гъста, потрепваща брада на узряла възраст. Носеше червена домашна риза, а отдолу на гъстите му вежди момичето гледаше строго, но изобщо не злобно, с въглен очи. Аленка не се уплаши. Нито капка.

Какво си ти, бозакавка, падна сняг? Решил си да се разболееш? — изсумтя той с дрезгав глас, приличащ на скърцане на стара пръчка.

Аленка не можеше да отговори, езикът ѝ не се подчиняваше.

Добре, стига — промърмори малкият човек. — Тук е стачка. Утре ставай, няма какво да киснеш.

Той сложи нещо меко до краката ѝ, обърна се и се разтопи във въздуха като дим от баба.

Аленка падна върху възглавницата и мигновено потъна в дълбок, спасителен, лечебен сън.

На сутринта се събуди напълно здрава. Слабости — сякаш не са били там, дишаше лесно и свободно в гърдите, гърлото не я болеше. Тя веднага си спомни нощното посещение и вдигна ръка под одеялото. Пръстите ѝ докоснаха някаква платнена, топла материя. Това беше кукла. Неизменна, домашна, но толкова скъпа.

Мамо! Аз съм по-добре! Браун ме излекува! — с този вик тя побягна към печката, където Арина работеше с чугун.

Тихон, който седеше на пейката, като чу думата „Браун“, нареди да отвори очи. Арина в първия момент не повярва, отдавайки всичко на фантазии и детски сънища, но после Аленка тържествено му подаде откритието си:

Виж! Тя ми го постави! Магическо!

Арина взе куклата и лицето ѝ побелее. Отдръпна се, като видя призрак, и тежко се спусна на пейката до изненадания си съпруг.

Ти… откъде го взехте!?
Казвам ти, тя го постави в краката ми.
Свети отец… Да, не може да бъде… — прошепна Арина, треперейки, с куклата в ръце, пълни с възхищение. — Да, това е тя… моята Паланечка. Аз самата, когато бях дете, я направих! Завързах я за щастие, здраве и късмет… Колко я търсих, когато се омъжих и се преместих при свекърва ми! Изрязах цялата гръд — не, и край. Сякаш падна през земята.

Аленка с широко отворени очи гледаше майка си, Тихон гледаше с неверие парчето плат.

Излиза, че дядо Браун тогава я е почистил — продължи Арина, а гласът ѝ трепереше от възхищение и страх. — А сега ти я върнах. Явно, Аленка, твоето здраве и щастие бяха по-скъпи за него. Той те пожали, сираче. Сега тя е твоя. Грижи се за очите ѝ.

Аленка прие куклата като най-святото място. Паланечка нямаше лице, само намек за избледнели с времето черти. На главата — син шал, на тялото — червена рокля-сарафан, меки, пълнени с платени химикалки, изпъкнали отстрани.