Слънцето се спусна зад хоризонта над селцето Новосьолки и обагри небето в пурпурни и златни тонове, но при старата държавна селска бакалия, под разпереното кленово дърво, цареше съвсем особена атмосфера. Там, на извитите пейки, изгладени от времето и хората, се решаваха съдби, тъкаха се интриги и се раждаха легенди. Епицентър на това вечно движение беше тя — Агафия, която всички наоколо наричаха Романиха. Нейната дума беше закон, погледът ѝ — присъда, а шепотите ѝ — отровни семена, които покълваха като страх и предразсъдъци в душите на селяните.
Тя беше първата, която забеляза фигурата, появила се зад завоя на чакълестия път. Сянката от приближаващ облак скри непознатата за миг, но когато тя излезе на последния слънчев лъч, жените пред магазина затаиха дъх.
— Гледайте, стари вещици — изсъска Агафия и стисна възлестия си бастун с кокалестите си пръсти. — Горската се върна. Жива, в плът и кръв. От тук нататък спокойствие няма да има. Чакат ни само беди: чума, мор или суша, която ще изпепели всичко до основи.
Тихо мърморене премина сред жените. Те гледаха как едно момиче се плъзга по прашния път, оставяйки след себе си едва забележима диря. Тя не вървеше — тя се носеше, едва докосвайки земята, а дългите ѝ руси къдрици, светли като узряла пшеница, се вееха в мекото лятно повейче. Носеше обикновена памучна рокля на цветя, но сякаш ушита от най-прочутите парижки шивачи. А очите ѝ… Дълбоки, синьо-кариеви като житото, поглъщаха цялата вечерна светлина и я връщаха със сияние на тиха, бездънна радост.
Момичето се приближи до застиналата тълпа, спря се и се усмихна. Усмивката ѝ беше слънчева и заразителна.
— Добър вечер! — гласът ѝ звънна като кристални камбанки. — Много се радвам, че отново съм в Новосьолки! Липсвахте ми с цялото си сърце. Очаквам с нетърпение да ви поканя — елате на гости, да си поприказваме.
След няколко мига тя изчезна зад стена от храсти с момина сълза, оставяйки след себе си слаб полъх на цветен аромат и гробна тишина.
— Идвам, мамо! — извика едно четиринадесет-петнадесетгодишно рижаво момче, омаяно от гледката.
Светкавичен шамар от майка му го върна в реалността.
— Млъкни! Това е Горската! Да се захващаш с такива — искаш да си навлечеш беда? Разбра ли? — изсъска жената, пребледняла от страх.
— Какво пък толкова? — промърмори момчето и потърка зачервената си буза.
— Тя е вещица! — отсече Агафия с авторитет. — Следващия път като мине покрай теб, гледай в земята. Ще те омагьоса, ще те съсипе — ще ѝ станеш роб до края на живота си. — Думите увиснаха във въздуха, тежки и неоспорими. — Казвам го от личен опит.
Агафия, Романиха, беше на повече от осемдесет, но старостта не бе превила гордия ѝ гръб. Гледаше сама градината си и не вярваше на никого. Думата ѝ беше последна в селото. Именно тя преди двадесет години обяви мълчалива война на семейство Белови. Нейните шепоти и мрачни намеци докараха красивата Варвара в гроба — а след нея и майка ѝ, Мария. Десетгодишната ѝ внучка — русокосото момиченце с сините очи — беше изпратена в сиропиталище. Никой роднина не се осмели да я приеме от страх пред гнева на Агафия и зловещата ѝ слава.
— Когато момиче от рода на Горската погледне мъж — той вече е загубен — проповядваше Агафия на доверените си съседи. — Имах годеник, Никита Белов. Красавец и разбивач на женски сърца! И тогава дойде Мария, с корени и билки, и се засели в края на селото! Омагьоса ми сокола. Ожени се, родиха дете, а после той изчезна — все едно блатото го погълна. Всичко е нейна работа! И детето ѝ Варвара беше същата — кърмена с магьосническо мляко. Кучетата лазеха пред нея, децата се разболяваха, а тя — само се усмихваше, слънчевото момиче. Омъжи се — и прати добрия си мъж в гроба. Вещици са, казвам ви! Проклети до последната!
И селото слушаше, кимаше, кръстеше се. Забраняваха на децата да се доближават до стария, самотен дом, където малката Василиса, приличаща на ангел от църковен стенопис, разговаряше с пеперуди и можеше да съзерцава всяко насекомо или тревичка с часове — сякаш познаваше великата тайна на вселената.