В малък квартал в южната част на Пуебла живееше Уго Рамирес – тридесет и пет годишен зидар, известен със своята простота, доброта и неуморна работна етика.
Никой в квартала не можеше да си представи, че един ден ще направи нещо, което ще остави всички без думи: обяви, че ще се ожени за жена в инвалидна количка.
Казваше се Лусия Алварес – жена със сладко лице и очи с цвят на мед, която преди инцидента била кралица на красотата в Педагогическия колеж на Пуебла. Преди три години, катастрофа на магистралата Мексико–Куернавака ѝ отнела способността да ходи… и също така мечтата ѝ да стане учителка.
Съседите бързо започнаха да шепнат:
„Уго луд ли е? Ще похарчи 300 000 песос, за да се ожени за жена, която дори не може да ходи!“
Някои го казваха със съжаление. Други – със злобен смях.
Но Уго не отговаряше. Просто се усмихваше – с онази спокойна усмивка, сякаш идваше от друг свят.
А когато позираха за годежните си снимки, той хвана ръката на Лусия и ѝ прошепна:
„Ако не можеш да станеш, тогава ще седна до теб. Ще вървим заедно, по различен начин.“
Лусия заплака като дете. За първи път от три години не се почувства като товар, а като човек, достоен да бъде обичан.
Семейството на Лусия, особено майка ѝ, беше твърдо против.
Доня Тереса, решителна жена с дълбока католическа вяра, избухна в сълзи:
„Дете мое, помисли! Не можеш да му родиш деца, не можеш да работиш. Защо да съсипва живота на добър мъж заради теб?“
Лусия, слаба, но решителна, отвърна:
„Мамо, той не ме вижда като проблем. Вижда ме като своя съдба.“
Постоянството им смекчи сърцата.
И така, една неделя през май, в малка бяла църква, украсена с бугенвилии, Лусия и Уго се ожениха, обградени от аромата на сладък хляб и звуците на местно трио с китари.
Уго вложи всичките си спестявания – над 300 000 песос, плод на десет години работа по строежи в цялата страна – за да преустрои дома им.
Построи рампи, разшири вратите, приспособи банята и монтира парапети, за да може Лусия да се движи без да разчита толкова на него.
Дори направи малка тераса, където тя да рисува, докато той работи.
„Искам да се чувстваш така, сякаш този дом е и твой“, каза ѝ той, бършейки потта от лицето ѝ с прашна ръка.
Лусия се усмихна през сълзи. За първи път бъдещето вече не я плашеше.
Сватбената нощ дойде с лек дъжд.
Новоремонтираната стая ухаеше на ново дърво и цветя от жасмин. Уго с притеснение ѝ помогна да седне на леглото.
Ръцете му трепереха – не от желание, а от нежност.
Когато внимателно свали бялата дантелена рокля, замръзна.
Не заради крехкостта на тялото ѝ, а заради белезите: дълги сиви следи по гърба ѝ – следи от операции, падания и безмълвни нощи, пълни с болка.
Уго не каза нищо. Само я прегърна силно – толкова силно, че сълзите ѝ попиха в косата му.
„Не съжаляваш ли?“ попита Лусия с едва доловим глас.
„Съжалявам само, че не те срещнах по-рано… за да страдам с теб по-малко“, отговори той.
„Ти си най-голямата награда в живота ми.“
Лусия плака. Тази нощ нямаше съжаление – имаше само чиста любов.
Следващите дни бяха изпълнени с рутина, смях и надежда.
Уго ставаше преди изгрев, готвеше за двамата, после я водеше в рехабилитационния център.
Следобедите учеше нови рецепти за нея или изработваше ръчно приспособления, които да ѝ улеснят живота.
Лусия, от своя страна, започна отново да рисува.
Картините ѝ – пълни с ярки цветове и пеперуди – изглеждаха като вик за ново начало.
Скоро откри онлайн работилница за деца, която нарече „Преродени в цветове“.
С времето се случи магия.
Година по-късно започна да усеща изтръпване в краката.
Две години по-късно, с помощта на бастуни, успя да направи първите си стъпки.
„Лотарията на сърцето“
Когато Лусия направи три крачки към него, Уго избухна в сълзи като дете.
Между сълзи и смях тя му каза:
„Виждаш ли, любов? В крайна сметка наистина спечели лотарията.“
Той я прегърна и отвърна:
„И не бих заменил тази награда за нищо – дори за целия свят.“
Оттогава, всяка сутрин в Пуебла, съседите още ги виждат – той бута количката, тя върви със своето темпо – и всички знаят, че понякога истинският късмет не се печели с билет, а със сърце, което не се предава.