Моята петдесетгодишна свекърва все още имаше слабост към по-млади мъже.
Само една седмица след сватбата си тя се затвори със съпруга си – и когато най-накрая отворих вратата, застинах от шок от това, което видях.
Ожених се преди почти три години. Тъй като съпругът ми Карлос е единствено дете, след сватбата се преместихме при майка му в триетажната й къща на края на града.
Моята свекърва, Роза, току-що беше навършила петдесет – възраст, в която повечето хора започват да се наслаждават на спокойно семейно ежедневие с деца и внуци.
Но Роза не беше като повечето жени на нейната възраст. Тя живееше сякаш все още е на двадесет: капризна, непредсказуема и обсебена от външния си вид.
Всяка сутрин тя прекарваше поне час в грим, маски за лице и грижа за кожата.
Дори когато просто отиваше бързо до магазина на ъгъла, тя носеше парфюм, елегантна рокля, къдрава перука и любимите си висок токчета.
Първо мислех, че просто се опитва да задържи младостта си след ранната смърт на съпруга си.
Но всичко се промени, когато ни каза, че иска да се омъжи отново.
Нейният годеник, Уго, беше едва двадесет и осем. Учтив, красив, но очевидно без стабилна работа или бъдеще.
Карлос се опита да поговори с нея, но тя се разгневи и изрева:
„Животът ми беше пожертван за съпруга ми и децата ми. Сега най-накрая искам да живея за себе си.“
Две седмици по-късно тя организира малка, тихa сватба – без голямо тържество, само с няколко приятели и роднини. Съпругът ми беше против, но мълча, за да избегне конфликт.
В деня на церемонията имах странно чувство в стомаха. Роза и „чичо Уго“ се затвориха в стаята си и почти не излизаха.
Цяла седмица вратата остана затворена. На всяко хранене почуквах и поставях чиниите им отпред, а те само казваха:
„Просто ги остави там, скъпи, ще ям по-късно.“
На осмия ден вече не можех да игнорирам чувството. Храната беше неизядена, а тишината зад вратата – потискаща. Реших да вляза.
Погледът, който ме очакваше, беше ужасяващ. Завесите бяха затворени плътно, въздухът беше задушлив и тежък.
Роза лежеше неподвижно на леглото – кожата й беше бледа, устните напукани, очите вдлъбнати. Тя беше безсъзнателна. А Уго? Той беше изчезнал.
Извиках съпруга си и заедно я откарахме в болницата. Лекарите казаха, че е силно дехидратирана, отслабнала и не е яла или пила с дни.
„Трябва да се грижите по-добре за нея,“ каза лекарят сериозно. „Тя има късмет, че все още е жива.“
Когато проверихме телефона и банковата й сметка, истината ни удари като буря: почти 800 000 песо бяха изтеглени само няколко дни след сватбата.
Дори златните накити, които тя внимателно съхраняваше в сейфа си, бяха изчезнали. Уго беше изчезнал без следа.
Два дни по-късно Роза се събуди. Тя не плака, не говореше – просто гледаше в тавана, очите й, които някога бяха сияещи, сега бяха празни и разбити. Взех внимателно ръката й и попитах:
„Защо му позволи да вземе всичко?“
Сълзи се стичаха по лицето й, докато шепнеше:
„Знаех, че не ме обича. Но мислех, че ако го обичам достатъчно, може би ще се промени.“
Не можех да произнеса и дума. Никой не й винеше нищо, но болката, която носеше, беше такава, която само тя можеше да понесе.
От този ден Роза е друг човек. Тя вече не носи грим, не прави селфита и не слуша любовни песни.
Вместо това прекарва времето си с внука си, чете тихо или плете. Един следобед я видях тайно да си изтрива сълзите, когато малкото момче попита:
„Бабо, разкажи ми история.“
Неината история се превърна в тихо предупреждение – за мен и за всяка жена, която някога е обичала твърде силно:
Любовта може би няма възраст, но ако се довериш на грешния човек, можеш да загубиш повече от пари.