Тишината в бедната стая, пропита с влага и лекарства, бе разкъсана от потиснат, болезнен стен. Той звучеше като звукът, който издава ранено животно, опитващо се да не покаже болката си. Артьом се поразтресе, свали от себе си старото, износено одеяло и заслуша, задържайки дъх. Сърцето му заблъска някъде в гърлото, отразявайки се като глух, често удар в слепоочията. Стенът се повтори. Той идваше отзад на пердето, което разделяше леглото на майка му.
Момчето скочи от леглото, босите му крака замръзнаха на студения линолеум. Страхуваше се да се приближи. Страхуваше се да види лицето ѝ, изкривено от страдание, очите ѝ, угаснали от безкрайна умора.
— Мамо? — гласчето му прозвуча хрипкаво, като шепот. — Отново ли те боли?
Отзад на пердето се чу дрезгав, потиснат въздух.
— Артьом… донеси вода, мило…
Облекчение, слабо и неустойчиво, като първата слънчева светлина в буря, премина през него. Тя говореше. Тя беше жива. Той се втурна към кухнята, блъсна се с рамо в касата на вратата, без да чувства болка. Ръцете му трепереха, когато наля вода от чешмата в единствената, с напукан ръб, чаша. Водата беше топла, безвкусна, но той се страхуваше да изгуби и секунда, за да я остави да се охлади.
Минута по-късно вече стоеше до леглото на майка си, протягайки чашата. В полумрака виждаше вдлъбнатите ѝ очи, влажния от пот чело, бледите, напукани устни. Тя направи малка глътка и тялото ѝ се разтресе от нов пристъп на кашлица.
— Ето, мамо, пий… — опита се да звучи твърдо, като мъж, като глава на семейство, но гласът му предателски затрепери.
В този миг някой почука на вратата. Три ясни, уверени удара — не на вратата, а на техния крехък свят, пълен със страх и безнадеждност.
— Сине, отвори… Може би баба Степанида, — прошепна майката, с усилие повдигайки глава от възглавницата.
Артьом се втурна към вратата и отдръпна шибъла. На прага не стоеше баба Степанида, а съседката им, леля Валя — жена с лице, набраздено от бръчки, но с очи, в които живееше неунищожима доброта. В ръцете ѝ пушеше голяма глинена чаша, разпространявайки по коридора сладникав, млечен аромат.
— Е, Аннушка, как си? — без излишни предисловия жената влезе в стаята, сложи чашата на нощното шкафче и положи грапавата, натоварена ръка на челото на майката. — Свети Боже! Това не чело, а пожар! Донесох ти топло мляко с мед и масло. Току-що го взех от моята крава Машка.
— Лекарствата… пих ги, леля Валя, — гласът на Анна беше безжизнен, уморен от борба. — Всичко е безполезно.
— Лекарствата са лекарства, но трябва да ядеш! Добро, подсилено лечение! А в хладилника ти — вятър духа и мишки умират от глад, — каза рязко леля Валя, но в тази строгост прозираше отчаяна грижа, която караше сълзите сами да текат по бузите на Анна.
— Лельо Валя… изхарчих всички пари за тези хапчета, — проплака тя, безпомощно провлачвайки ръка по лицето си. — Нищо не помага. Изобщо.
— В болница трябва да те заведем, упорита глупачко! Веднага! — нареди съседката.
— А на кого да оставя Артьом? — в гласа на майката звучеше истински, животински ужас.
— А на кого ще го оставиш, ако умреш? — строго попита леля Валя. — Нямаш дори тридесет, а нямаш нито мъж, нито пари, само безизходица. Добре, не плачи, — тя нежно погали Анна по мократа от пот коса. — С плач горе не помагаш.
— Лельо Валя, какво да правя? — прошепна жената, като малко, уплашено дете.
— Казах ти! Веднага ще повикам линейка. Ако се съпротивляват — нека, нямам какво да губя, — с тези думи съседката извади от джоба на престилката стар, износен телефон.
Тя се обади, говореше силно, властно, без да допуска възражения. Положи слушалката.
— Казаха — до края на деня. Чакай. Отивам, оставих картофите на печката. Като дойдат, веднага прати Артьом след мен.
Съседката излезе в антрето. Момчето, задържайки дъх, чакаше на вратата. Тръпчивото му лице беше бледо, очите големи от неизплакани сълзи.
— Бабо Валя, — въздъхна, хващайки я за долната част на стария ѝ халат. — Мама… няма ли да умре? Наистина ли?
Старицата го погледна, и суровото ѝ лице за миг омекна с безкрайна тъга.
— Не знам, златце. Не знам. Трябва да помолим Бога да помогне. Да помолим силно. А майка ти… не вярва в Него.
— А дядо Бог… ще чуе ли? Ще помогне ли? — в очите на момчето, във всяка напрегната поза, блестеше последната, отчаяна надежда.
— Трябва да отидем в църква. Да купим най-важната свещ, да я запалим и да помолим от сърце. Тогава той със сигурност ще помогне. Тръгвам.
Вратата се затвори. Артьом се върна в стаята при майка си, но мислите му бяха далеч. Светът се сведе до една единствена спасителна идея: Църква. Свещ. Дядо Бог.
Анна с усилие се повдигна на лакът, гледайки замисления си син. Сърцето ѝ се сви от остра, режеща болка — не физическа, а майчина.
— Артьом, сигурно си гладен, а ние… — замълча, с горчивина обхождайки с поглед бедната стая. — Донеси две чаши.
Той послушно донесе. С трепереща ръка Анна разля останалото мляко от чашата, донесена от леля Валя.
— Пий, сине.
Той изпиви на екс, с една голяма глътка. И от това гладът в празния му стомах се събуди с нова, зверска сила. Анна го разбра по начина, по който преглътна, по смъкнатия поглед. С невероятни усилия, усещайки как подът се отдалечава под краката ѝ, а стените плават в лепкава мъгла, тя се изправи. Протегна се до масата, взе старото си, почти празно портмоне.