Жегата беше непоносима, дори за края на май. Слънцето, сякаш полудял хлебар, гореше от небето, като опърляше земята с нагорещено желязо. Над асфалта въздухът трепереше като в горещ тиган. Рядко преминаващият прах от колите висеше във въздуха, бавно кацайки върху листата на дърветата, подредени по пътя към окръжната болница. Вътре в сградата, зад дебелите стени, беше малко по-хладно, но това не го правеше по-лесно. В операционната въздухът беше стерилен, студен и гъст, с мирис на антисептик, йод и други вещества — нещо, което не може да се опише с думи, но всеки лекар усеща още с първото си дишане — мирисът на борба за живот.
На масата — възпаление на сляпото черво. Не е сложно, но изисква концентрация. Ръцете на хирург Артьом Лебедев, свикнали с прецизни, точни движения, вече режеха. Пръстите му се движеха сякаш сами, спонтанно, без излишни усилия, с увереността, която дава десетгодишният опит. Скалпелът плъзваше по тъканите като писалка по хартия. Той работеше в пълна тишина, прекъсвана само от тикането на стенния часовник и редките команди на асистента.
„Хемостаза“, спокойно каза той, без да се откъсва от полето.
— Прието, — отговори младият ординатор хирург, вече потейки се под престилката.
Артьом не усещаше жегата. Той беше в своя поток — в операционната, където времето тече по друг начин, където всеки милиметър е важен, където една грешка може да струва живот. Той беше в зоната, където мислите не пречат на действията, а действията стават продължение на мисълта.
И в този момент почукаха на вратата.
Първо тихо. После по-настоятелно. После с гневно темпо.
Артьом дори не се откъсна от оперативното поле.
„Сега няма нищо по-спешно от тази операция,“ проблясна в главата му. Той знаеше, че всяка минута закъснение увеличава риска от усложнения.
Но почукването не спря.
— Артьом Викторович! — чу се глас зад стъклената врата. — Спешно към главния лекар! Това не търпи отлагане!
Той погледна. Зад стъклото стоеше старшата медицинска сестра Олга Сергеевна — жена с лице от гранит, свикнала с кризи. Сега на лицето ѝ нямаше просто притеснение, а нещо повече — нещо, което се нарича „предчувствие за беда“.
— Петнайсет минути по-късно, Олга, — отговори той без да вдига тон. — Аз съм в коремната зала.
— Артьом, става въпрос за секунди! — гласът ѝ трепереше. — В „Заря“ от държавното стопанство прехвърлят спешно жена в линейка. Бременна. Тройка. Раждането започна в колата. Родилното е на четиридесет километра. Няма да стигнат. Решихме да я докараме тук като най-близко лечебно заведение. Нямаме нито гинеколог, нито акушерка. Само ти. Главният лекар каза: „Лебедев е единственият, който поне малко си спомня от акушерството. Остави всичко и тичай!“
Артьом застина. Ръката му, която държеше скалпела, леко потрепери. Той затвори очи за момент. Лекции в института, учебник по акушерство, ужасната глава за обръщане на матката, която тогава чете като приказка за чудовища. И сега тази „приказка“ дойде при него.
„Подайте инструментите“, каза той, отдръпвайки се от масата. — Приключете под моя надзор. Ще се върна възможно най-скоро.
Той съблече престилката, свали ръкавиците и изтича по стълбите, сякаш го гонят. Сърцето му биеше не в ритъм, а в хаос — много бързо, много силно. Той не беше готов. Той беше онколог-хирург, специалист по сложни тумори, а не акушер. Но в тази болница, в това село, в този ден той беше единственият, който можеше да спаси четирима.
Приемното отделение го посрещна с бръмчене, миризма на пот, прясно отрязана трева и нещо друго — на животно, на праисторическо. Страх. Момиче лежеше на количка. Младо. Двадесет години, не повече. Лицето ѝ беше бяло като чаршаф, покрито с капки пот и сълзи. Устните ѝ бяха посинели. Тя бавно трепереше, хващайки с пръсти металните пръти, сякаш се страхуваше да не я заведат някъде. Работните ѝ панталони и памучната дреха бяха вече свалени. Остана само старата калико нощница, която беше спаднала до коленете, оголявайки краката, покрити с нежна тръпка.
Наблизо прибърза млад парамедик с объркано, зачервено от напрежение лице.
— Артьом Викторович! Слава Богу! — въздъхна, виждайки го. — Упражненията започнаха, всичко върви много бързо. Тя не може да задържи.
Артьом си сложи стерилни ръкавици по пътя. Умът му, който преди секунда беше зает с операция на сляпото черво, сега минаваше през полузабравени знания. Тройка. Висок риск от усложнения. След първото дете слабост на маточната мускулатура. Възможна неправилна презентация. И най-ужасяващото — риск от обръщане на матката при прекомерно налягане.
— Подгответе епидурална, — попита парамедикът.
— Няма време, — измърмори през зъби той, приближавайки се до количката. — Разтворете краката си. Даша, дръж, аз съм близо. Сега ще проверя.
Момичето се задушаваше, хапейки устната си до кръв. Очите ѝ, пълни с животински страх, гледаха право в лицето му, сякаш беше последният човек на Земята.
Артьом внимателно, почти механично, повдигна края на нощницата, за да оцени отварянето и презентацията.
И замръзна.
Времето спря.
Шумът в ушите заглуши всички звуци в болницата. Той вече не виждаше нито износения линолеум, нито бледото лице на раждащата жена, нито объркания парамедик. Не слушаше писъци, сигнали или звуци. Виждаше само това, което излизаше от родовия канал.
Това не бяха краката или главата на бебето.
Това беше възел на червото.
Меко, синкаво, покрито с лигавица, то бавно се плъзгаше навън, сякаш самò. Това беше пълното обръщане на матката. Органът, не издържайки на огромното налягане от тройката и вероятно на грешните натискания, буквално се обърна навътре и сега бързаше навън. Всяка минута забавяне означаваше смърт на тъканите, гангрена, фатален сепсис и близката смърт на трите деца. И на майките също.
Артьом се изправи. Лицето му беше маска на професионално спокойствие, но вътре всичко се сви в ледена топка. Той усети как студена пот се стича по гърба му. Той не беше готов. Никой не беше готов. Но той беше тук. И беше единственият.
— Без опити! — гласът му прозвуча тихо, но с такава железна заповед, че момичето инстинктивно млъкна. — Никога не се тласкайте! Разбра ли? Дишайте бавно и равномерно! Аз съм близо.
Той се обърна към парамедика.
— Спешна операционна! Подгответе за коремна операция! Незабавно! Бягай, повикай целия ми екип тук! Анестезиолог — на място! Педиатър — до масата! И — бързо!
Медицинската сестра побърза към вратата. Артьом остана сам с Даша. Той хвана ръката ѝ. Стисна пръстите ѝ толкова силно, че тя усети как ставите ѝ пукат.
— Докторе… — прошепна тя. — Спаси децата… само децата…
„Ще направя всичко“, каза той, гледайки в очите ѝ. — Обещавам.
Той не си спомняше как бутна количката по коридора. Загрижени лица на медицински сестри, скърцане на колелца по линолеума, тревожни погледи от вратите на стаите. „Докторе, спаси децата… само децата…“
Операционната, в която преди пет минути оперира възпалението на сляпото черво, сега жужеше като пчелен рой. Екипът, объркан, но дисциплиниран, вече чакаше. Раждащата жена беше бързо преместена на масата. Анестезиологът вече подготвяше апарат за упойка.
— Общ интубационен наркоз, — заповяда Артьом през стиснати зъби, като си измиваше ръцете от пръстите до лактите. Водата беше лед, но той не усещаше нищо. Тройна бременност, пълно обръщане на матката. Спешно цезарово сечение с едновременно ръчно съкращаване на матката. Готовност за разрязване — три минути.
Той видя, че дори опитната операционна сестра побледня. Обръщането на матката е ужасна рядкост, за която повечето лекари са чели само в учебниците. А сега трябваше да направи нещо, което никога не беше правил в живота си.
Артьом се приближи до масата. Момичето вече беше под упойка, очите му бяха затворени, дишането беше равно и механично. Тя вече не беше уплашено момиче. Сега беше бойно поле.
— Разрез на Пфаненщил, — гласът му беше тих и абсолютно спокоен. Тази спокойствие се предаде на екипа. Скалпелът в ръката му направи прецизен, уверен разрез.
Работата кипеше. Ръцете, които просто извършваха същите манипулации, но в съвсем друг контекст, действаха автоматично — бързо, икономично, без излишни движения. Мускулната памет на хирурга победи паниката.
— Отваряне на мехурчетата… първото дете. Момиче.
Той извади първото дете — малко, синкаво, без признаци на живот. Медицинската сестра го предаде веднага на педиатъра, който вече беше на пост с апарати за реанимация до масата.
— Второ. Момче.
Второто дете заплака почти веднага, слабо и жално. Здравият плач на новороденото, който обикновено предизвиква усмивка, тук прозвуча като сигнал за най-трудната част.
— Трето. Момиче.
Третото дете беше най-слабо. Бързо го преместиха на изкуствена белодробна вентилация.
Сега оставаше в полезрението само обръщането на матката, което приличаше на голям, синкав люляков плод, висящ на съдова „ножка“. Всяка минута беше исхемия, смърт на тъканите.
— Съкращаване на матката! Гответе се за масивно кървене, — предупреди Артьом.
Той взе матката в дланите си. Тъканта беше отпусната, студена. Внимателно, с невероятни усилия, сякаш гигантски чорап навиваше на място, започна да я изправя. Това беше бижутерска работа, която изискваше не сила, а ужасяваща прецизност и чувствителност. Една грешка и органът щеше да бъде безвъзвратно повреден.
Лобът му се покри с пот, а сестрата избърса с чиста кърпа. В операционната цареше мъртва тишина, нарушавана само от монотонното бръмчене на апаратите и задържането на дъха от екипа.
И ето последното движение. Матката, нежно и влажно, зае мястото си.
— Репозицията е успешна! Утеротоника! Сега!
През венозния път вливанията доведоха до свиване на матката. Това беше необходимо, за да се стегне и да се оцелеят кръвоносните съдове. Всички замръзнаха в очакване. Това беше критичен момент.
Минa минута. Още една.
— Кървенето е в нормите, — докладва асистентът, следейки ситуацията. — Свива се.