„Понякога правилното решение ти коства всичко — но ти дава много повече в замяна.“
Итън Милър се носеше през мокрите улици на Бирмингам с колелото си, раницата му подскачаше на гърба му. Беше 8:45 сутринта — точно петнадесет минути преди портите на Университета Уестбридж да се затворят. Това беше моментът — финалният изпит, който щеше да определи дали ще завърши или ще повтаря още една година.
Сутрешният ситен дъжд премина в проливен, промоквайки якето му, но Итън не му обръщаше внимание. Беше прекарал безсънни нощи в учене за този момент. Да го изпусне не беше опция.
Но съдбата имаше други планове.
Когато зави по главния път, очите му зърнаха нещо — мъж в тъмносив костюм се срина до автобусната спирка. Отначало Итън помисли, че се е спънал, но щом се приближи, стомахът му се сви. Мъжът не помръдваше. Куфарчето му беше отворено до него, а документи се носеха по вятъра.
Хора минаваха — поглеждаха, шепнеха, снимаха с телефоните си — но никой не спря.
Инстинктите на Итън се задействаха. Натисна спирачките, хвърли колелото и се втурна към мъжа.
— Господине? Чувате ли ме? — каза той, разтърсвайки рамото му. Без отговор.
Итън бързо провери пулса му. Нямаше. Паниката го обзе — но и решимостта. С треперещи ръце извика линейка, после започна сърдечен масаж, ръцете му натискаха ритмично, докато дъждът ги обливаше и двамата.
— Хайде, господине, дишайте! — прошепна. Дланите го боляха, но не спираше. Минутите се точеха като часове, докато от устата на мъжа не излезе едва доловим хрип.
След това се чуха сирените.
Когато пристигнаха парамедиците, те веднага поеха контрола. Един от тях погледна Итън — задъхан и прогизнал.
— Добра работа, момче. Вероятно му спаси живота.
Итън едва кимна, но сърцето му се сви, когато погледна часовника си — 9:05. Изпитът бе започнал. Портите щяха да са заключени.
Той стоеше на тротоара, докато линейката изчезваше в трафика. Адреналинът се оттече от тялото му, оставайки само изтощение и страх.
Този единствен акт на доброта — за който не съжаляваше — му бе коствал бъдещето, за което бе работил години.
А докато дъждът продължаваше да вали, светът на Итън се сриваше с него.
Три дни по-късно, Итън седеше в малката си стая в общежитието и се взираше в непокътнатите си учебници. Вече беше получил имейл от университета:
„Неявяването на финалния изпит води до дисквалификация.“
Официално беше. Нямаше да завърши.
Телефонът му понякога вибрираше — приятели, които се интересуваха, преподаватели, които изразяваха съжаление — но той не можеше да отговори. Как да обясни, че е загубил всичко, защото не е могъл да подмине умиращ човек на тротоара?
Тогава, една сутрин, в пощенската му кутия се появи бял плик. Без подател, само името му, написано с красив почерк: Итън Милър.
Той го разкъса.
Уважаеми г-н Милър,
Вие не ме познавате, но вярвам, че спасихте живота на баща ми — Чарлз Бенет — миналата седмица. Той е председател на Bennett & Co. Holdings. Лекарите казаха, че без незабавната Ви помощ, нямаше да оцелее.
Баща ми ми разказа, че сте пропуснали нещо много важно заради него — Вашият финален изпит.
Той би желал да се срещне с Вас лично, за да Ви благодари. Моля, свържете се с нас на посочения по-долу номер.
С уважение,
Ема Бенет
Итън примигна в недоумение. Bennett & Co. беше една от най-големите корпорации във Великобритания — име, което бе виждал само в бизнес новините.
Колебаеше се, мислейки, че може да е грешка. Но любопитството надделя. На следващия ден получи обаждане от учтив асистент, който уговори среща в централата на компанията.
Когато пристигна, бе въведен в просторен офис с изглед към градския силует. Зад масивното бюро от махагон седеше мъжът, когото бе спасил — самият Чарлз Бенет.
— Г-н Милър — каза възрастният мъж топло, изправяйки се с усилие — Радвам се най-накрая да се срещна с младия човек, който ми даде втори шанс за живот.
Итън се усмихна нервно.
— Радвам се, че сте добре, сър.
Чарлз го изгледа спокойно, после попита:
— Университетът Ви отказа да направи изключение, нали?
Итън кимна.
— Да, сър. Правилата си остават правила.
Погледът на председателя омекна.
— Тогава може би е време някой да ги пренапише.
Той вдигна телефона си.
— Ема, свържи ме с декана на Университета Уестбридж.
Очите на Итън се разшириха.
Само седмица по-късно, Итън получи официално писмо от университета. По специално искане и със спонсорството на Bennett & Co., му бе позволено да се яви отново на изпита при «изключителни хуманитарни обстоятелства.»
Чувството беше нереално. Същият университет, който го бе отхвърлил без колебание, сега го наричаше „студент с изключителна морална почтеност“.
Итън се яви на изпита отново и този път го взе с отличие. Но изненадите не свършиха дотук.
Месец по-късно, Чарлз Бенет го покани отново в офиса си. Този път не беше сам — до него стоеше дъщеря му, Ема, която се усмихваше топло.
— Итън — започна Чарлз — Дълго мислих как да Ви се отплатя. Но това, което направихте, не може да се измери с пари.
Затова искам да Ви дам шанс — такъв, който може да промени живота Ви.
Той му подаде елегантна черна папка. Вътре имаше официално писмо с предложение за работа — място в обучителната програма за мениджъри в компанията, изцяло спонсорирано, с менторство лично от Чарлз Бенет.
Итън бе безмълвен.
— Сър… Не знам какво да кажа.
— Тогава ми обещай само едно — каза Чарлз меко — Никога не спирай да бъдеш човекът, който действа, когато другите се колебаят.
Години по-късно, Итън щеше да се връща мислено към онази дъждовна сутрин — пропуснатият изпит, непознатият човек на тротоара, решението, което изглеждаше като катастрофа.
Но то не бе унищожило бъдещето му.
То го беше определило.