Артем силно натисна тежката входна врата и остави ледения здрач да влезе в тъмния коридор. Влезе в апартамента по необичаен начин — не с шум и потиснати смехове, които изпълваха всички стаи, а с тихо щракване на ключалката и тежка, безшумна крачка към входната постелка.
Вероника, която стоеше до кухнята, където пържеха картофи и те ставаха златисти в тигана, внезапно почувства тревога. Със лъжица в ръка, тя застина и чу рядката, задържана тишина. Не се чуваше обичайният шум от пантофи, падащи на пода, нито звукът от якето, което се плъзгаше от раменете — нямаше детски стон или тежко дишане след излизане.
— Артьом, ти ли си? — извика нежно, опитвайки се да скрие внезапната тревога в гласа си. — Имам херинга под кожа, любимата ти, картофите почти са готови, пържа ги още малко! Ела да си събуеш дрехите!
В отговор — тежка, мрачна тишина. Толкова гъста, че ушите започнаха да звънят.
— Артьомушка? — гласът й вече трепереше явно.
Сърцето й спря, пълно с предчувствие за нещо лошо. Хвана се за кухненската кърпа, която висеше на кука, избърса ръцете си, вече лепкави от студена пот, и побягна към коридора.
На пръв поглед почувства, сякаш е обливан с ледена вода. Синът й стоеше в центъра на малкия коридор неподвижен — като замръзнала статуя, прикована за пода. Дори не беше съблякъл якето си, от което капеше вода и образуваше тъмно локва на пода. Рамете му висеше отпуснато, глава беше наведена между тях, а погледът му беше забит в точка на пода — но празен, затворен.
— Скъпи мой? Какво се случи? — побърза Вероника, дръпна ръкавите на якето му и го обърна към себе си. — Артьом! Говори! Скарал ли си се? Някой те нарани ли? Нещо откраднато ли е?
Момчето, с трудни движения, бавно вдигна очи към майка си. Сърцето на Вероника се сви като замръзнала маса и тръпки пробягнаха по гърба й. В тези големи, иначе толкова чисти и весели очи видя мълчалива, космическа болка, животинско изражение на страх — чиста безпомощност. Почти спря дъха си.
— Мамо… ма… — гласът му се пречупи в тъжен, дрезгав шепот. Стисна устни, които трепереха болнавo, трудно се сдържаше от горчиви, почти възрастни сълзи. — Там…
— Кажи! Кажи сега — не се страхувай! Аз съм с теб! — извика Вероника, разтърсвайки го за раменете, и тя самата трепереше от страх.
— Мамо, там има куче… в… боклукчийската дупка. Ужасна дупка под къщата. То е… ранено. Исках да помогна, но ръмжа… не може да се изправи, мамо, изобщо! А навън е студено… и падат боклуци върху него, — дишаше бързо и с последната дума избухна в сълзи, тежки и горещи.
Вероника се отпусна да поеме дъх с облекчение — за щастие той беше невредим. Но чувството не продължи дълго; бързо беше заменено с нова, силна тревога за психическото му състояние.
— Къде е? Близо до нашата къща? — вече си задаваше въпрос в търсене на просто решение.
— Не, на улица Нотскала, по пътя към училището. Отиваме ли там? Веднага! Боли го! Ще умре от студ! — гласът му беше пронизително отчаян.
— Потърси ли помощ от някой възрастен? Някой човек? — опитваше се Вероника да намери логично решение.
— Опитах се… — очите на Артьом отново угаснаха, гледаше надолу. — Всички само вдигаха рамене. Казваха “иди си”, “ще се оправи сама”, “не е твой проблем”… Никой не искаше да помогне…
Вероника избърса със сълзи тъжното му лице. Навън беше тъмно, студено и доста далеч.
— Слушай ме, Артьом. Сега е пълна тъмнина, студено е. Съблечи си дрехите вътре в къщата сега. Може би кучето просто е уморено, може би е успяло да стане?
— Не! — поклати глава с такава сила, че сълзите хвърчаха. — Не може да се изправи! Видях го! Погледна ме… с тези очи… Мамо, ще умре!
— Може би тъмнината те е измамила. Така правим: успокояваш се, ядеш, спиш. Утре, първото нещо, отиваш и проверяваш. Ако все още е там, заповядвам — тогава ще звънна навсякъде. На спешната помощ, на полицията. Обещавам. Добре? Ти си много настинал, ръцете ти са студени. Отиди да се изкъпеш, съблечи си дрехите.
С вяра, но с нежелание, Артьом започна да разкопчава якето си. Пръстите му бяха схванати.
— Мамо… какво ще стане, ако не преживее нощта? — прошепна толкова тихо, че боли Вероника.
— Скъпи, това е “само” едно куче. Те са издръжливи, особено бездомните: имат козина и издържат на студ. Една нощ ще преживее, обещавам — повиши гласа си с повече увереност, отколкото чувстваше, само за да успокои детето си.
Наранен от тревога, се оттегли в банята. Пусна ръцете си под почти горещата вода, затвори очи и отново видя пред себе си образа: тъмното, ледено метално капаче на земята — отвора на мръсната боклучарска дупка — и двата блестящи очи в мрака от светлината на фенерчето. Първоначално мислеше, че е котка, но когато той и приятелят му Саша се навели, разбраха, че е куче. Средно голямо смесено с мръсна червеникава козина и горещи рани на гърдите и тялото.
— Дръж ми краката, опитвам се да я изкарам! — извика на приятеля си и протегна ръка над ръба. Под него се чу ниско, ръмжащо, заплашително ръмжене. Толкова диво, толкова страшно, че дръпна ръката си и се върна назад.
— Ела сега — каза Саша и вдигна рамене — ще се оправи сама.
Но Артьом не можеше да си тръгне. Поклати глава и пак се наведе:
— Куче… моля те… ела при мен… джип джип…
Отговорът беше ръмжене, тихо, но все още заплашително. Запали фенерчето на телефона си и остави светлината да падне в дупката. И застина. Лъчът разкри точната, срамна реалност: цялата страна и гърба на животното бяха покрити с малки, прилепнали рани, а задният крак беше счупен и отворен в ужасна рана. Наблизо имаше изгнили остатъци от храна и скъсани парчета плат. Как може някой да остави това страдащо животно така?
Следващите половин час, единайсетгодишният Артьом тичаше по улиците в здрача, гонейки възрастни и плачейки, молейки за помощ, но единственото, което получаваше, бяха безразлични рамене, цинични усмивки, съвети да не се бърка, някои му казваха да си ходи у дома. Дори Саша го остави и си тръгна гладен и закъснял. Артьом остана сам в тъмнината пред черната дупка с очите, които молеха и чакаха.
Стоеше там с ръце под течащата вода, а сълзите се смесваха с водата по бузите му. Този поглед отказваше да излезе от паметта му — погледът, който молеше за помощ, който страдаше, който умираше. Това го караше да се чувства физически болен; осъзнаването на собствената му немощ и жестокостта на света му обръщаше стомаха.
На следващия ден се събуди рано, преди зората, и излезе в коридора, където майка му вече беше облечена за работа в детската градина.
— Иди да видиш своя пострадал приятел, каза с лека усмивка — но когато видя лицето му, усмивката изчезна. — Сигурна съм, че вече го няма. Ти си уморен и притеснен…
Артем тихо въздъхна и излезе навън. При входа погледът му се плъзна към ъгъла под стълбата — преди година беше намерил там кутия с четири замръзнали котенца. Заедно с майка си ги стоплиха и се грижеха за тях и намериха нови домове. Нищо живо не можеше да остави сърцето му безразлично. В къщата имаха две котки и едно куче — само първата котка беше от приют, другите ги намериха навън. Едно лято намери мъртва гълъб с счупено крило на тротоара — изкопа гроб под брезата в парка и сложи букет с глухарчета на гроба. Ако някой съсед имаше проблем с хранителните торбички, той беше този, който бързаше да помогне. Сърцето му не можеше да игнорира болката на другите — това беше наранено сърце, наранено от състрадание към света.
Тази сутрин той побягна към ужасното капаче, сърцето му биеше в основата на шията му. Водеше го луда надежда, че дупката е празна, че кучето е започнало да се движи. Но не. Очите светеха отново в мрака. Сърцето на Артьом потъна и го прониза тъпа, постоянна болка. Как е преживял нощта в този студ?
Обади се на майка си:
— То още е там! Мамо, още е там! Ще ти пратя видео сега! Не можем да я оставим там — трябва да направим нещо!
Първоначално мислеше да повика спасителната служба, но те любезно увериха, че спасяването на животни не е тяхна отговорност и го насочиха към общинските служби. Такъв повик беше безполезен. Артьом звъняше през всеки почивен момент — „Нещо става? Никой не идва?“
Около обяд, изтощена, Вероника се обади на приятелката си Наталия. Тя веднага предложи да се свържат с защита на животните или някакъв приют. Първият отговор дойде от приюта „Фарос“ — взеха колата и дойдоха веднага с оборудване.
Артем тогава беше излязъл от последния урок и седеше свит до дупката, гледайки в тъмнината и прошепвайки утешителни думи на онази, която може би вече не слушаше. Все още поддържаше слаба надежда, че някой силен възрастен ще дойде да спаси пострадалото животно.
— Тук е! Идват! — виковете му прорязваха ледения въздух, докато едно превозно средство спря на тротоара с познати стикери.