Прислужницата танцува със сина на милионера. Това, което научи след това, я остави безмълвна.
— Татко казва, че прислужниците не разбират класическата музика — Гласът на Габриел се разля из залата, докато той се въртеше с безупречна грация.
— Но ти познаваш всички композитори.
Баща ти не знае всичко за хората, отговори Лусия, изумрудено зелената й рокля блестеше под полилея, докато водеше малкия си партньор.
Понякога съдим, без да знаем. Рафаел замръзна на прага. Синът му-дете, което не се усмихваше от три години — се смееше, изпълнявайки па, които не се преподават на осемгодишни. А Лусия, жената, която миеше баните му, се движеше така, сякаш е родена в тази бална зала.
Мислиш ли, че ще се ядоса, когато разбере? — попита Габриел и я погледна изпод миглите си.
— Уроците ни не са тайни, скъпи. Само частни.
Чаша уиски трепереше в ръката на Рафаел. Той отмени пътуване до Буенос Айрес, за да изненада сина си. Но изненада го чакаше.
Мама също танцуваше, прошепна Габриел. — Но не като теб.
Лусия спря за секунда.
— Майка ти танцуваше със сърцето си. Това е по-важно от техниката.
— Защо плачеш, когато танцуваме валс?
— Защото ми напомня, че красотата съществува дори след болка.
Рафаел преглътна. Коя е тази жена? Позата й, речникът й, начинът, по който ръцете й нежно, но уверено насочваха Габриел — нищо не съвпадаше с образа на прислужницата, която беше наел преди три месеца.
— Когато порасна, ще ме научиш ли на танго? — Габриел направи перфектен завой. — За това, че танцувахте в театър Колон.
Тялото на Лусия се напрегна. Рафаел усети как кръвта му замръзва. Театър Колон. Най-престижната опера в Южна Америка.
— Откъде знаеш това? — гласът на Лусия трепна.
— Видях снимките в чантата ти, тази, която криеш в стаята на слугинята — усмихна се Габриел невинно. Беше като лебед.
— Габриел, защо вече не танцуваш в театрите? Защо чистиш къщата на баща ми?
Сълзи се стичаха по бузите на Лусия, но тя продължи да води танца.
— Понякога животът ни води по неочаквани пътища.
— Татко казва, че ти си най — добрата прислужница, която някога сме имали-Габриел стисна ръката си. — Но знам, че си по-голям. Ти си моят спасител.
Рафаел трябваше да се облегне на рамката на вратата. Синът му-дете, на което психолозите предричаха години терапия — говореше с такава зрялост, че сърцето му се пръсна от това.
— Баща ти ще ме уволни, когато разбере истината-прошепна Лусия.
— Не, ако не го позволя-решително вдигна брадичка Габриел. — Ще му кажа, че имам нужда от теб.
— Скъпи, баща ти трябва да се научи да се доверява на хората, които се грижат за теб. Той не вярва на никого, откакто майка му почина — гласът на момчето трепна. — Дори и на мен.
Лусия го притисна към себе си, продължавайки валса, утешавайки го.
— Баща ти те обича повече, отколкото можеш да си представиш. Той просто се страхува да не загуби отново.
— А ти се страхуваш всеки ден. Какво?
— Че ще разберат, че не заслужавам втори шанс.
Рафаел повърна. Втори шанс. Какво направи с тази жена, която танцуваше като ангел, но миеше домовете на други хора?
— Заслужаваш всичко-каза Габриел с детска убеденост. — Когато покажа на татко как танцувам, той ще разбере.
— Какво ще разбере?
— Че не си слугиня. Ти си чудо.
Полилеят тихо иззвъня, когато музиката се промени на Ноктюрна на Шопен.
Лусия затвори очи, отвеждайки се в някакъв болезнен, но красив спомен.
— Знаехте ли, че майка ви е играла това парче? — Габриел я погледна онази нощ, в навечерието на смъртта си.
— Не, не знаех, скъпи.
— Татко продаде пианото на следващия ден — гласът на момчето стана по-тих. — Той каза, че музиката е умряла с нея.
— Но ето ти-танцуваш с нейната музика в сърцето си.
— Благодарение на теб-усмихна се Габриел. Може ли да ти кажа една тайна?
— Завинаги.
— Когато танцувам с теб, имам чувството, че мама е тук.
Лусия го притисна по-плътно, сълзи паднаха върху косата на момчето. Рафаел захапа юмрук, за да не издаде звук.
— Тя е тук-прошепна Лусия. — Във всяка стъпка, която правиш с любов, Татко.
Гласът на Габриел го окова. Момчето го видя.
— Виж какво ме научи Лусия.