Бедният човек даде супата си на възрастна двойка-на следващия ден милионер почука на вратата му
Ароматът на пресен хляб се носеше от закусвалнята «Марли», единственият ресторант на Мейпъл Стрийт, където все още можете да вечеряте за по-малко от десет долара.
В ъгъла, на стара дървена маса, седеше шестнадесетгодишният Итън Паркър. Стомахът му бучеше по-силно от стария вентилатор на тавана.
Беше петък-любимият му ден, защото само тогава той можеше да си позволи топла храна след седмица, прекарана без обяд, за да спести лекарства за майка си.
Итън работеше на непълно работно време в автомивка след училище. Майка му Линда страда от хронична болка в гърба след инцидента, който уби баща му преди две години. Всяка стотинка имаше значение. Но днес Итън реши, че мама ще се ядоса по-малко за похарчените няколко долара, отколкото за това, че отново ще остане гладен.
Той поръча най — скромната храна в менюто — купа доматена супа и кифличка-и изчака, слушайки как дъждът чука по прозорците.
Щом сервитьорката постави димяща чиния пред него, звънецът над вратата иззвъня. Влезе възрастна двойка-напоена, трепереща, но държаща се за ръце. Палтото на мъжа беше разкъсано, обувките на жената се мачкаха с всяка стъпка. Изглеждаха уморени … и гладни.
— Извинете-каза сервитьорката тихо, поглеждайки към кухнята. — Вечерята свърши. Остана само супата.
Старецът кимна и се опита да се усмихне.
— Тогава ще споделим една порция-отговори той, изваждайки дреболия от джоба си. Пръстите му трепереха. Той преброи монетите два пъти и се отпусна. Нямаше достатъчно пари.
Итън замръзна, държейки лъжица в ръка. Супата миришеше вкусно-но добротата миришеше още по-добре.
Той тихо се изправи, отиде до тезгяха и каза:
Извинете, госпожо, можете ли да дадете супата ми на тази двойка?
Сервитьорката примигна изненадано.
— Скъпи, Сигурен ли си? Още не си ял.
— Сигурен съм-усмихна се Итън. — По-добре.
Не позволявайки на възрастните хора да възразят, той излезе от закусвалнята, преструвайки се, че не чува как жената прошепва със сълзи:
Бог да те Благослови, синко.
Навън дъждът вече беше свършил, но сърцето на Итън беше топло и тежко едновременно. Стомахът ръмжеше, но за първи път от дълго време не съжаляваше. В крайна сметка той получи нещо по — важно от храната-мир и радост от добро дело.
Вечерта Той приготви мигновени юфка за себе си и майка си. Не каза нито дума за случилото се — знаеше, че ще се притеснява.
На следващата сутрин на вратата на скромния им апартамент се почука силно.
Итън, чакаш ли някого? — попита Линда от дивана.
Вероятно доставка, отговори той, избърсвайки косата си с кърпа.
Той отвори вратата-и замръзна.
На прага стоеше висок мъж в сив костюм. Полираните му обувки изглеждаха странно на изтърканата им постелка. Сребърната коса блестеше, а погледът беше едновременно доброжелателен и предизвикателен.
Добро утро, каза той. Вие Ли Сте Итън Паркър?
-Ъъъ… Да, сър — обърка се човекът.
— Аз съм Хенри Томпсън-представи се мъжът, протягайки ръка. — Дойдох да ви благодаря за това, което направихте вчера.
— Вчера? — попита Итън.
— В закусвалня «Марли» — усмихна се Хенри нежно. — Дадохте обяда си на възрастна двойка. Това бяха родителите ми.
— Родителите ви?! — изуми се Итън.
Хенри кимна.
— Те решиха сами да отидат на вечеря за годишнината, въпреки че предложих да изпратя кола. Попаднахме под дъжда и едва стигнахме. Не сте ги познавали — и все пак сте постъпили любезно.
Итън се смути. — Изглеждаха гладни, това е всичко. Всеки би направил това.
— Не всеки-отговори Хенри. — Такава доброта е рядкост.
Той извади бял плик от джоба си.
— Родителите ми ме помолиха да ви предам това.
Вътре имаше бележка:
«Благодаря, че ни напомнихте — добротата все още живее в младите сърца. Дадохте ни не просто храна, а надежда.»
Под бележката имаше чек. Очите на Итън се закръглиха.
— Сър … тук…
— Десет хиляди долара-спокойно каза Хенри. — Подарък от семейството ни. Баща ми каза, че не е виждал толкова чиста душа от години.
Не мога да го приема, поклати глава Итън. — Не го направих за пари.
Хенри се усмихна.
— Знам. Ето защо трябва да го приемете.
Той замълча малко и добави:
— И още. Аз съм собственик на автокъща «0» в центъра. Имаме нужда от надежден помощник след училище. Говорих с шефа ви — Той говори отлично за вас. Искате работа с по-добро заплащане? И тогава-стипендия за обучение?
Итън беше зашеметен.
— Аз … дори не знам какво да кажа.
Кажи «да», засмя се Хенри. — Понякога животът благодари за доброто по начин, който не можем да си представим.
Същата вечер Итън и майка му седяха един до друг, държейки чек и писмо. Линда ги прочете през сълзи.
Заради супата ли? — прошепна тя.
— Вероятно-усмихна се Итън. — Най-скъпата супа, която никога не съм опитвал.
Тя го прегърна.
Гордея се с теб, синко.
Минаха седмици. Итън започва работа за Хенри. Колегите го обичаха заради добротата и трудолюбието му. Хенри се отнасяше към него като към син.
Един ден той извика Итън в кабинета и подаде папката.
Баща ми е болен, но всеки ден те помни, каза той. — Тук документи за пълна стипендия и място в компанията след колежа. Искаме да не се тревожиш за бъдещето.
Гласът на Итън трепна:
Сър, не знам как да ви се отблагодаря.
Вече сте го направили, отговори Хенри. — Тогава, в деня, когато избрах доброта вместо комфорт.
Години по-късно Итън често се връщаше в закусвалнята «Марли». Не заради супата, а заради спомените.
Сервитьорката го разпозна и прошепна на нови посетители:
— Това е човекът, който започна всичко.
Сега той не беше беден тийнейджър, а Итън Паркър — младши мениджър на «0», студент във вечерния отдел. Но в сърцето си той все още вярваше: едно добро дело може да промени целия свят.
Веднъж в дъждовен ден той плати за всички поръчки в закусвалнята, без да назове име.
— На кого да предам благодарност? — попита Касиерът.
Итън се усмихна:
— Кажете, че е от някой, който веднъж сам е получил добро, когато най-малко го е очаквал.
Когато звънецът на вратата иззвъня зад него, въздухът отново се изпълни с аромата на супа — топла, успокояваща и пълна с нови истории.