Една възрастна жена падна в средата на магазина, но никой дори не се опита да й помогне: бабата пълзеше към изхода, надявайки се по някакъв начин да се прибере у дома, когато се случи нещо неочаквано.
Една възрастна жена падна в средата на магазина, но никой дори не се опита да й помогне: бабата пълзеше към изхода, надявайки се по някакъв начин да се прибере у дома, когато се случи нещо неочаквано. 😢😱
90-годишната баба бавно влезе в магазина, стискайки стара дървена тръстика. Всяка стъпка беше трудна—краката й трепереха, а гърбът я болеше толкова много, че имаше чувството, че ще колабира. Но тя трябваше да купува хранителни стоки. Тя беше свикнала да прави всичко сама, въпреки възрастта и самотата си.
Тя мина между пътеките, внимателно разглеждайки стоката. Сивата коса надничаше изпод карирания шал. Тя взе един хляб от рафта и го върна обратно, когато видя цената. После взе пакетче масло, присви очи, обърна пакета и въздъхна тежко.
Цените изглеждаха завишени, почти подигравателни. Всеки път тя връщаше покупките все по-често и по-често, осъзнавайки, че може да няма достатъчно пари дори за най-необходимите нужди.
Магазинът беше оживен-всички бяха заети да пазаруват и никой не забеляза, че старата жена се движи трудно. Почти беше стигнала края на Пътеката, когато изведнъж се препъна. В този момент остра, непоносима болка прониза крака й.
«Ох … това боли…», изкрещяла старата жена и паднала на студения под, изпускайки бастуна си.
Няколко души се обърнаха. Някои замръзнаха за секунда, после се отдръпнаха. Жената на рафта продължи да избира кисели млека, а мъжът на касата се престори, че не забелязва. Старицата се опитала да стане, но краката й не й се подчинявали. Тя грабна бастуна си, изправи се, но пак падна.
Тя се огледа, надявайки се някой да помогне, но хората бяха безразлични. Устните й трепереха, очите й се напълниха със сълзи. Тя протегна ръка, сякаш искаше помощ, но никой не дойде. Един млад мъж дори извади телефона си и започна да снима—мислеше, че е смешно.
Бабата останала без дъх пропълзяла към изхода. Едната й ръка стисна бастуна, а другата се опря на студения под. Шумът от магазина сякаш беше утихнал-всичко, което можеше да се чуе, беше тежкото й дишане и меките стонове от болка. Всяка стъпка беше агония, но тя продължи напред, надявайки се да излезе от магазина и по някакъв начин да се прибере у дома.
Хората се разделиха, но никой не помогна. Погледите им бяха смесица от съжаление и безразличие. Изглежда всички бяха решили, че това не е тяхна работа.
Малко момиче—на не повече от пет години, не повече-се приближи до бабата. Държеше плюшено мече. Тя внимателно се наведе, погледна старата жена и тихо попита:,
«Бабо, боли ли те? Къде са децата ти?”
Възрастната жена вдигна поглед. На лицето й се появи слаба, мила усмивка. Момичето протегна малката си ръка, опитвайки се да й помогне да се изправи.
Майката на момичето, виждайки това, бързо се затича. Тя вдигна бабата, седна на една пейка и веднага повика линейка. Докато чакали парамедиците, момичето държало ръката на старицата и прошепнало: «не се страхувай, всичко ще бъде наред.”
Когато линейката пристигна и отведе бабата, магазинът мълчеше. Хората, които преди миг я бяха наблюдавали с безразличие, сега не можеха да се погледнат в очите.
Само едно малко момиче показа какво е истинска човечност.
Тя не минаваше, не се обръщаше, не се страхуваше. И в този момент тя-малко дете-беше единственият човек в стаята с душа.