Зайнаб никога не беше виждала света с очите си, но чувстваше неговата жестокост през кожата, дъха, сърцето. Тя се роди сляпа в семейство, което ценеше само красотата, блестящите очи и стройните фигури. Нейните сестри бяха гордостта на рода, съседите ги възхищаваха, а те се готвеха за благополучни бракове. Но Зайнаб беше сянка, срам, за който се стараеха да не говорят.
Бащата я наричаше само „онова нещо“. Забраняваше ѝ да сяда на масата с гостите и да излиза без придружител. Смъртта на майка ѝ лиши Зайнаб от всякаква защита: от онзи ден бащата стана суров и студен.
На двадесет и първия ѝ рожден ден той ѝ хвърли сноп дрехи в ръцете и каза:
— Утре се омъжваш.
Тя остана безмълвна. Да се омъжи? Кой би искал да се ожени за сляпо момиче?
— Той е просяк от джамията, — каза бащата студено. — Ти си сляпа, той е беден. Подходяща комбинация.
Още на следващия ден я отведоха при непознат мъж. Малка, бърза церемония, насмешливите шепоти на гостите: „сляпа и просяк“. След венчавката бащата ѝ подаде сноп с дрехи и я бутна грубо към съпруга:
— Сега това е твоят проблем.
Така тя попадна в полуразрушена колиба на края на селото заедно с мъж на име Юша. Там започна онова, което Зайнаб не беше очаквала: вместо жестокост — грижа, вместо презрение — внимание. Юша я пазеше със своя плащ, говореше с нея като с равен, описваше света толкова живо, че тя почти започна да го вижда през думите му. Постепенно Зайнаб се влюби в него.
Но един ден случайна среща на пазара с сестра ѝ Амина обърна всичко с главата надолу. Тя прошепна фраза, която спря сърцето на Зайнаб…