Майкъл замръзна, вилицата застинала по средата на пътя към устата му. Бръмченето на разговори и звъненето на чаши в изисканото ресторантче на покрива притихна под тежестта на думите ѝ. Бавно, той завъртя глава в посоката на нейния поглед.
И тогава застина.
До маса в ъгъла, записвайки нещо в бележник, стоеше млада жена в тъмносиня престилка. Косата ѝ бе вързана в небрежен кок, но няколко кичура обрамчваха лицето ѝ по начин, който той познаваше твърде добре. Извивката на носа, острият брадичка, малката бенка на бузата ѝ — беше като да гледа призрак.
Но това беше невъзможно.
Съпругата му, Емили, бе загинала в катастрофа преди пет години. Той я бе погребал. Бе държал ръката ѝ в болницата и бе гледал как си отива. Бе скърбял, бе крещял в възглавницата си нощем, бе отгледал дъщеря им сам… и бе продължил напред. Или поне се беше опитал.
Но жената пред него не просто приличаше на нея. Тя беше същата.
Сърцето на Майкъл заби яростно. „Остани тук,“ промълви той, отмятайки бретона от очите на дъщеря си, и се изправи, разтреперан. Всяка стъпка към сервитьорката беше като ходене през блато.
Тя се обърна, когато се приближи — и очите ѝ срещнаха неговите.
Лешникови. Същите като на Емили. Тя примигна, объркана, и се усмихна учтиво. „Добър вечер, господине. Мога ли да ви помогна с нещо?“
Гласът ѝ. Дори гласът ѝ беше същият.
Гърлото на Майкъл пресъхна. „Емили?“ изрече дрезгаво.
Сервитьорката примигна отново. Усмивката ѝ се разколеба.
„Извинете?“, каза тя, отстъпвайки леко назад. „Мисля, че ме бъркате с някого.“
„Не, това не е възможно,“ прошепна той. „Изглеждате точно като жена ми. Тя… тя почина преди години.“
Лицето на жената се промени. Изражението ѝ се смени от объркване на нещо друго — дискомфорт… или страх?
„Съжалявам за загубата ви, господине,“ каза тихо тя. „Но името ми е Елис.“
Майкъл не ѝ повярва. Не можеше. Извади телефона си и отвори снимка. Емили в кухнята, с бебе в ръце — смееща се.
Подаде ѝ го. „Това е тя. Това сте вие.“
Елис се наведе, пръстите ѝ потрепериха за миг.
Но после се изправи. „Не съм аз.“
Майкъл я гледаше, дишайки тежко. Тогава нещо на китката ѝ привлече вниманието му.
Родилен белег. Под формата на полумесец — точно където Емили имаше един.
И преди да успее да каже нещо, Елис се обърна и избяга през двойните врати към кухнята.
Майкъл се върна към масата, умът му препускаше. Дъщеря му го дръпна за ръкава.
„Тате… това наистина ли беше мама?“
„Не знам,“ прошепна той, все още вперен в вратите. „Но ще разбера.“
Майкъл чакаше.
Седеше на масата с дъщеря си, сърцето му биеше лудо, очите вперени в кухненските врати. Времето се влачеше. Минутите минаваха. Но жената — Елис — не се върна. Вместо това дойде друг сервитьор и тихо му съобщи, че тя си е тръгнала за вечерта.
Просто така?
Изведнъж стана, взе дъщеря си на ръце и отиде право при управителя.
„Жената, която обслужваше маса 8 — Елис. Имам нужда от адреса ѝ. Спешно е.“
Управителят вдигна поглед, изненадан. „Съжалявам, господине. Не можем да даваме лична информация на служителите.“
Майкъл извади портфейла си и подаде визитка. „Казвам се Майкъл Калахън. Адвокат съм, но по-важното е, че тя може да е покойната ми съпруга. Моля ви. Не съм луд. Просто искам истината.“
Управителят се поколеба, очите му се местеха между картата и треперещата ръка на Майкъл. После, бавно, надраска нещо на лист хартия и му го подаде.
„Живее в Ривъргейт. Последният етаж на старата тухлена сграда.“
Майкъл не чакаше. Закопча дъщеря си в седалката и подкара през тъмните градски улици, докато стигна до тих ъгъл на Ривъргейт. Разпозна сградата веднага — стара, обрасла с бръшлян, с ръждясала порта и премигваща лампа на верандата. Изкачи стъпалата по две наведнъж и почука.
Никой не отговори.
Почука отново — по-силно.
Най-накрая, вратата се открехна.
Елис — не, Емили — стоеше там, с червени очи и пребледняло лице. Устните ѝ трепереха. Вече не се опитваше да крие родилния белег.
„Ти си,“ прошепна Майкъл. „Защо? Защо ни остави да мислим, че си мъртва?“
Тя наведе глава, сълзите капеха по бузите ѝ. После отвори вратата по-широко. „Влез.“
Майкъл прекрачи прага, държейки дъщеря си за ръка. Апартаментът беше семпъл, но чист, изпълнен с мириса на лавандула. На един рафт стоеше единствена снимка: Емили с новородено бебе — но не тяхната дъщеря.
„Не умрях,“ каза тя най-накрая, гласът ѝ едва се чуваше. „Избягах.“
Майкъл се почувства като ударен в гърдите. „Защо? Обичахме те. Беше щастлива.“
Тя поклати глава. „Мислиш, че бях. Но ти никога не знаеше какво крия. Катастрофата беше истинска, но историята не беше. Загубих контрол над колата онази нощ, защото току-що бях излязла от болницата. Бях разбрала, че съм бременна — от друг.“
Челюстта на Майкъл се сви. „Какво казваш?“
„Бях уплашена,“ каза тя, гласът ѝ се пропука. „Направих грешка. Една грешка. Но не можех да понеса да те погледна в очите. Затова ви оставих да вярвате, че съм мъртва.“
Майкъл не можеше да говори. Дъщеря му ги гледаше объркана и мълчалива.
Тогава Емили отиде до малката спалня — и се върна с момченце.
Изглеждаше на около пет години. Същите лешникови очи. Същите къдрици.
„Това е Евън. Той е полубрат на дъщеря ти,“ каза тя тихо.
Настъпи тишина, като прах във въздуха.
Накрая Майкъл пристъпи напред. „Разби ме,“ каза той. „Но… ти си тук. А тя заслужава да познава майка си. А той — сестра си.“
Емили заплака по-силно, свличайки се на колене.
Майкъл коленичи до нея.
„Не знам дали мога да ти простя,“ каза той.
„Не очаквам това,“ прошепна тя.
„Но може би…“ Погледна към децата, които вече се държаха за ръце. „Може би можем да изградим нещо отново — този път върху истината.“
Навън първите лъчи на утрото пропълзяха по хоризонта.
Вътре, четири сърца биеха — разбити, но отново заедно.