Моят съпруг работеше в чужбина като OFW в Япония.
В продължение на четири години всички пари, които той пращаше, отиваха директно при майка му.
Той имаше пълно доверие в нея, защото свекървата ми казваше:
„Синко, не се тревожи. Аз ще се грижа за парите ти. Когато се върнеш вкъщи, ще ти купим къща.“
Аз останах тук във Филипините, грижех се за нашата малка дъщеря и се опитвахме да оцелеем ден за ден. Когато исках да купя мляко или лекарства за детето, трябваше да моля за разрешение.
Винаги ми казваха:
„Аз се грижа за парите ти. Ако отидат при теб, със сигурност ще изчезнат.“
Търпях всичко. Мислех си, че с малко повече търпение, когато съпругът ми се върне, ще имаме и нашата собствена къща и свобода.
Но никога не съм си представяла, че ще стане така…
Когато съпругът ми се върна, всички бяха щастливи. Свекървата закла прасе и направи голямо парти. Бях толкова щастлива, мислех, че трудностите са приключили.
Но тази вечер съпругът ми попита майка си:
„Мамо, за четири години съм пращал почти 900 000 песо. Мога ли да взема малко, за да можем с Милен да купим земя?“
Свекървата ми отговори спокойно, докато пиеше чай:
„Какви 900 000 песо? Те са изчезнали. Изхарчих всичко за къщата, за храната, за тока. Ти не ми оставяш нищо тук.“
Съпругът ми побледня. Аз, от своя страна, бях втрещена.
„Мамо, аз пращам пари всеки месец. Ти казваше, че спестяваш.“
„Спестявам — за тази къща! Не само вие ядете тук.“
Не можех да спра да плача. „Дори и това, което изкарвам от шиене, ти го взимаш. Казваше, че ще бъде включено в спестяванията ни. Сега, къде отиде всичко?“
Изведнъж свекървата извика:
„Нямаш право да говориш така! Само живееш тук и вече искаш пари?“
Съпругът ми мълчеше. Аз не се защитих, нито майка му. Тази тишина от негова страна беше като нож, пронизващ гърдите ми.
Не можех да приема, че четирите години жертви на съпруга ми ще изчезнат просто така. Започнах да търся всички доказателства:
— банкови преводи
— съобщения, където свекървата казва: „Аз пазя парите.“
— записи, където гласът ѝ е ясен: „Да, синко, все още имам всички пари.“
Запазих всичко на USB. Направих и официално копие на банковите записи с подпис и печат на банката.
На следващата вечер поканих роднини на вечеря, уж за „да посрещнем новия съпруг“. След като се нахранихме, включих телевизора и USB-то.
Записите започнаха да се пускат един след друг:
— „Да, синко, просто пазя парите ти.“
— „Просто пращай постоянно, не се тревожи.“
Всички млъкнаха. Свекървата побледня. Роднините шепнеха. Една от лелите на съпруга ми каза:
— „Кончита, това е много лошо. Твоят син работи усилено в чужбина, а ти постъпваш така?“
Няколко дни по-късно, пред семейството, свекървата призна, че все още има 500 000 песо спестявания в банката. „Просто ги отложих,“ каза тя, „в случай че се разболея.“
Съпругът ми я накара да подпише документ за връщане на парите. След това хвана ръката ми и тихо каза:
„Прости ми, Милен. Трябваше да се боря за теб много по-рано.“
Сълзите ми потекоха. Вече не бях ядосана. Остана само тишина — и истината, която излезе наяве.
Преместихме се в малка наета къща. Постепенно пак започнахме да спестяваме, за да купим собствена земя.
Междувременно всеки ден виждах Алиг Кончита, седнала пред старата къща, държейки старите бележки, и тихо прошепваше:
„Мислех, че спестявам за сина си… Не знам, ще го загубя ли и него.“