Всяка сутрин хранех едно самотно момче — тайно, за да не разбере ръководството. Но един ден то не дойде: вместо него пред кафенето спряха черни коли, а писмото, което ми подадоха войниците, изби въздуха от гърдите ми.
Всяка сутрин нареждах чашите, забърсвах масите и се преструвах, че всичко е наред. Светът около мен сякаш беше заседнал на повторение — същите лица, мирисът на кафе, звънецът над вратата.
Един ден забелязах момче. Малко, на около десет години, с раница, по-тежка от самия него. Винаги пристигаше точно в 7:15, сядаше в най-далечния ъгъл и поръчваше само чаша вода.
На петнадесетия ден поставих пред него чиния с палачинки.
„Случайно направихме повече,“ казах, преструвайки се, че е грешка.
Той ме погледна дълго, после тихо прошепна:
„Благодаря.“
Оттогава му носех закуска всеки ден. Никога не ми каза кой е, нито защо е сам, без родители. Просто ядеше и винаги ми благодареше.
И един ден той не дойде. Чаках, втренчена във вратата, докато не чух звука на мотори отвън. Четири черни SUV-а спряха пред входа. Мъже в униформи влязоха и мълчаливо ми подадоха писмо.
😯😨 Когато прочетох първите думи, чинията падна от ръцете ми. Смъртна тишина обгърна кафенето.
Все още помня онзи ден. 9:17 сутринта. Въздухът навън сякаш се сгъсти — четири черни SUV-а спряха пред входа. Мъжете в униформи влязоха бавно, стъпка по стъпка, сякаш носеха не просто документи, а нечия съдба.
Един от тях се приближи, свали шапката си и каза, че търси жената, която храни момчето сутрин. Устата ми пресъхна. „Аз съм,“ отвърнах.
Той извади сгънато писмо. Гласът му леко трепереше.
Момчето се казвало Адам. Баща му бил войник. Загинал по време на служба.
Преди да умре, написал: „Благодарете на жената от кафенето, която хранеше сина ми. Тя му даде това, което светът му бе отнел — усещането, че все още е запомнен.“
Когато свърших да чета писмото, ръцете ми трепереха предателски. Всичко около мен застина — дори лъжиците спряха да дрънчат. Войниците отдадоха чест. А аз просто стоях, без да мога да изрека нито дума.
Дълго време не можех да се съвзема от онзи ден. Препрочитах писмото отново и отново, сякаш се страхувах, че буквите ще изчезнат, ако го пусна. Понякога си мислех, че той пак ще дойде — със същата раница, със същата плахa усмивка.
Няколко седмици по-късно получих още едно писмо. От същия офицер. Вътре имаше кратка бележка и снимка: момчето, същото, седеше на тревата до мъж в униформа.
Оказа се, че е осиновен от приятел на баща си — войник, чийто живот баща му някога бил спасил.
„Сега има дом. И често си спомня за жената, която го хранеше сутрин,“ пишеше в писмото.