Лъчът на слабата вечерна слънчева светлина, пробиващ се през мръсния прозорец на кухнята, едва стигаше, за да освети две фигури, застинали в безмълвно очакване. Въздухът бе гъст и тежък, миришещ на вчерашна зелевица, евтин тютюн и страх. Страхът бе най-силният аромат, впил се в стените, в износения линолеум, в самите пори на тази жалка клетка.
Анна и нейната седемгодишна дъщеря Катя седяха, задържали дъх, боя се дори да помръднат лъжиците в чиниите с празната рибена чорба. Всеки скърцеж на стол, всяко тихо въздишане отекваха в съзнанието като оглушителен гръм. Техният свят се стесни до граници на тази кухня, а нейният център — тъмна дупка, засмукваща в себе си цялата светлина — беше затворената врата към спалнята. Зад тънката фурнирна преграда спеше техният мъж и баща. И колко силно искаха той да не се събуди. За този крехък, нестабилен свят, задържан само от неговия сън, да продължи поне до сутринта.
Но вселената е безразлична към молбите на притиснати същества. Раздаде се оглушителен, познат до отвращение звук – от леглото падна тежко тяло. Чу се ръмжене, груб ругатник, примесен с кашлица. Тежки, неуверени стъпки се отправиха към банята. Сърцето на Анна се сви в ледена бучка. Катя инстинктивно се притисна до нея, очите ѝ широко отворени, в тях се разля ужас.
Вратата към кухнята се разтърси с трясък и пропусна в стаята вълна от сив дробен дъх и ярост. Той стоеше на прага, огромен, омърлушен, с червени от безсъние и алкохол очи. Погледът му, мътен и неясен, плъзна над тях като над мебели.
— Яжте — хрипло изрече той, и тази дума прозвуча като присъда.
Катя, уловила миг, се промъкна под широката му ръка и като стрела се втурна към дневната. Зад нея се чу шорох — тя се сви в своя „домик“, в процепа между стария диван и стената, където не се виждаше.
На кухнята гласът му вече прорязваше тишината на клапна.
— Анка, давай пари! Быстро!
Гласът на Анна трепереше, предавайки я на шепот.
— Сергей… У нас… У нас только двести рублей. До зарплаты ещё неделя. Это на хлеб…
— Ты что, охуела совсем? — той се приближи към нея и пространството в кухнята моментално се сви. Пръстите му, дебели и силни, се забиха в рамото ѝ, стискайки мускулите до болка. Тя изви вътрешно вик. — Где кошелёк, сука? Говори!
В очите ѝ помрача от адреналин. Тя, заеквайки, прошепна:
— На… на подоконнике. Вот он.
Той я хвърли настрани като досадна кърпа. Тя се блъсна с гърба в ръба на мивката, грабна въздух с гърло, опитвайки се да не заплаче. Той разкопча изтъркания портфейл, изтръгна жалките смачкани банкноти, а самият портфейл с презрение хвъри на пода.
— Дерьмо — провървя той и, без да я погледне, се обърна и излезе.
След минута входната врата се затръшна с такава сила, че стъклата в серванта зазвъняха.
Тишината след това беше оглушителна. Тя звъня в ушите, пулсираше във виските. След няколко минути в кухненския проход меко се показа бледото личице на Катя.
— Мамо? Папа… ушёл?
Анна, все още облегната на мивката, кимна, неспособна да произнесе дума. Сълзите най‑накрая нахлуха от очите ѝ, беззвучни, горчиви.
— Ушёл, рыбка. Садись, доедай.
Тя наля на дъщеря още една чиния течна супа, в която плуваха две‑три изтощени картофки и малки парченца риба от консервна кутия. Постави пред нея вчерашна филийка хляб. Момичето започна да яде жадно, с големи глътки, без да се вглежда във вкуса. На седем години — възраст, когато винаги искаш да ядеш, а храната бе рядък гост в тази къща. Утре бе неделя, цял уикенд — не трябваше да ходи на детска градина. А ѝ толкова ѝ харесваше там — миришеше на каша и бои, имаше играчки и добри възпитателки. Там нямаше този вечно присъстващ страх, който стискаше гърлото, нямаше пиян вик и тежки юмруци от баща. У дома постоянно трябваше да си нащрек, да се превръщаш в тиха, незабележима мишка.
Анна легна да спи, стегнала до себе си дъщеря. Тя, уморена от емоции, почти мигновено потъна в сън, безмятежно и дълбоко. Жената оставаше с отворени очи, вглеждайки се в тавана, проглеждащ в тъмнината. Всеки скърц на пода в входа, всяко хлопване на врата я караше да подскача и да притиска дъщеря още по-силно. Нервите ѝ бяха опънати до краен предел, като струни. Тя знаеше сценария наизуст: ето той ще се върне посред нощ, ще гърми, ще се кара, че не са го посрещнали. Ще почне да хвърля неща, да търси повод за скандал. Катя ще се събуди и, плачейки, ще се свие в най-далечния ъгъл под леглото. А тя, Анна, няма къде да се скрие. Тя е жив щит, мишена, гръмоотвод на неговата ярост.
Тя се бореше със съня, знаейки, че трябва да го посрещне, да отведе гнева от дъщеря, да приеме първия удар върху себе си. Но умората, натрупана през годините на тази каторга, беше по-силна. Съзнанието капитулира, и тя потъна в тежък, тревожен полусън, където кошмарите наяве се сливаха с кошмарите от сънищата.
Събуди я слънчев лъч, топъл и нахален, падащ направо върху лицето ѝ. Тя скочи от леглото, сърцето ѝ биеше диво. Тишина. Не онази напрегната, а спокойна, утринна. Тя на пръсти обиколи целия апартамент. Празно. Него го нямаше.
„Може би е заминал при своите? При онази… свята майка си“ — помисли си в съзнанието. Мисълта бе сладка, като забранен плод. „Дано да остане там цял ден. Сега ще звънне, ще започне да вика, че съм, ст…рва, унищожила нейния златен син. Както винаги — аз съм виновна.“
Тя внезапно осъзна дарът на тишината — невиждана лукс: възможността да се измие спокойно, без страх от вик, да свари чай за нея и дъщеря, просто да поседи.
— Катюша, стани, слънчице — извика тя дъщеря, и в гласа ѝ прозвуча необичайна нотка — лекота.
Те закусиха спокойно. Мъжът така и не се появи. Нито звънна свекървата. Тази тишина бе тревожна и в същото време блажена.
— Приготвяй се, дъще, ще отидем до магазина! — решително заяви Анна.
Тя се протърси в старата тенекиена кутия от чай, скрита на най-горната лавица зад съдовете. Там лежаха скъпите хиляда рубли. „Черен ден“ — с горчива усмивка помисли тя. Един от многото черни дни, които се стопляха в една непрекъсната черна нощ.
Купиха няколко прости продукти: зърнени, макарони, хляб, мляко. И — нечувана лукс! — малко евтино ескимо за Катя. Момичето вървеше, щастливо ближайки сладкия сладолед, а Анна влачеше торбите и все се оглеждаше — чакайки с див, суеверен страх: какво ако се появи зад ъгъла? Какво ако вече е в дома? Завръщането му приличаше на ход към ешафот. Но у дома все още цареше тишина и празнота.
Анна набързо сваря за обяд макарони с консерва. Седнаха на масата и тя гледаше дъщеря. В нейното щастливо, умиротворено личице. „Деца за щастие искат толкова малко — мислеше тя с бодлива болка — само тишина и хляб без страх.“
Те прекараха деня в странно, необичайно състояние на покой. Не трябваше да се промъкват на пръсти, да подплашват от всеки звук. Във въздуха не се носеше тежкия амбре на алкохол, не се чуваха хрипливи ругатни. Това бе подарък на съдбата — откраднат час от чужд, ужасен живот.
Към вечерта, когато се смрачаваше, позвъни мобилен телефон. На екрана светеше омразното име — „Свекърва“. Анна стисна апарата в потната си длан, очаквайки обичайната порция брани.
— С… — в телефона прозвуча не вик, а някакъв животински, надрывен вой, от който кръвта в жилите на Анна буквално спря. — Это ты… это ты… горе моё… проклятая…
От другата страна нещо падна, чу се приглушен викове, и връзката прекъсна.
— Мамо, кой бе? — попита Катя, изплашено гледайки побледнялото лице на майка си.
— Баба — отговори автоматично Анна.
— А защо крещи така?
— Не знам, мило. Не знам…
И тогава телефонът позвъни отново. Този път беше свекърът. Гласът му бе необичаен — твърд, метален, лишен от емоции.
— Анна. Сергей е загинал.
Светът се разля, стаята се наклони. Тя сграбчи облегалката на стола.
— Какво? — това не бе дума, а въздишка.
— В някаква пияна караница. С нож.
— Къде е той? — извика тя, не разбирайки защо крещи. — В моргата? Къде да отида? Какво да правя?!
— Няма нужда да ходиш никъде — гласът на свекъра беше ровен и категоричен. — Аз ще уредя всичко. Погребението вероятно във вторник. Аз ще ти позвъня.
Той затвори слушалката. Анна бавно, сякаш под вода, се спусна върху дивана. Ръцете ѝ паднаха безжизнени. В съзнанието ѝ цареше вакуум, звън и пълна, оглушителна пустота.
— Мамо, какво се случи? — Катя се приближи и се притисна до нея.
— Татко… — гласът на Анна се пречупи. — Татко умря, дъще.
Сълзите нахлуха сами, поток, горещи и солени. Но това не бяха сълзи на скръб или загуба. Бяха сълзи на колосално, вселенско облекчение. Сълзи на освобождение от оковите, които тя носеше толкова дълго, че вече беше забравила какво означава да бъдеш свободна.
— Мамо, какво значи „умря“? — попита момичето, в очите ѝ плуваше недоумение и тревога. — Той вече няма да дойде? Никога?
— Не, рибка — прошепна Анна, прегръщайки я. — Никога.
И в този миг — с оглушителен, пронизителен звън — домофонът се обади. Двете подскочиха, спотаени една в друга. Този рязък звук беше част от стария им живот — винаги вещаеше за неговото идване. Старите навици и страхове умират трудно. Анна, с треперещи ръце, излезе в антрето и вдигна слушалката.
— Кой е там? — гласът ѝ трепереше.
— Полиция. Старши лейтенант Орлов. Това ли е Анна Захаровна Ковалёва?
— Да…
— Трябва да ви задам няколко въпроса относно гибелта на вашия съпруг, Сергей Викторович Ковалёв. Мога ли да се кача?
Първата ѝ мисъл беше — да откаже, да каже „не“. Да не пуска в новия, току-що родил се, крехък свят никого и нищо от този кошмар. Но тя потисна импулса.
— Влизайте.
Полицаят беше млад, с сериозно, уморено лице. Севзе зае място на кухненската маса и извади бележник.
— Анна Захаровна, кога за последно сте виждали съпруга си?
— Вчера вечерта. Той си тръгна.
— Можете ли да уточните? В колко часа?
— Около шест.
— В какво състояние беше? Беше ли пиян?
— Не. С махмурлук. Гневен.
— Възникна ли скандал?
— Той винаги се кара, когато се събуди — отговори тя монотонно, задействайки добре отработения си защитен механизъм.
— Кажете, имало ли е случаи на физическо насилие спрямо вас? — погледът му беше проницателен, професионален. Той плъзна по лицето ѝ, забелязвайки жълто-зелен белег под окото, ново сине-виолетово петно на китката.
Анна мълчаливо кимна, неспособна да произнесе дума. Срамът, унижението и болката ѝ опряха в гърлото. Този ким бе по-говорлив от всяка дума.
— Разбрах — гласът на лейтенанта омекна. Той зададе още няколко формални въпроса, внимателно записа отговорите, поиска подпис и си тръгна.
Останала сама, Анна се луташе из апартамента. Според всички правила трябваше да плаче, да къса косата си, да звъни на приятелки, да съобщава за нещастието. Но тя не чувстваше скръб. Чувстваше само оглушителна, всепоглъщаща пустота и див, животински умора. Единственото, което ѝ се искаше — да спи десет часа подред. Здраво, без сънища. Знаейки, че никой няма да я събуди с грубо тласък, няма да я издърпа от леглото за косите, няма да викне, че супата е прекалено солена.
Но в сърцето ѝ се вихреше неспокойство. Сълзите тичаха без нейно участие, измивайки от душата многогодишната кал и болка.
— Мамо, защо плачеш? — Катя нежно докосна бузата ѝ. — Татко вече няма да дойде. Той няма да ни бие. Не е ли добре това?
— Не говори така, дъще — машинално, по навик, отблъсна я Анна. — Не бива да говорим така за баща.
Сутринта на следващия ден донесе суета. Анна заведе Катя в детската градина и отиде на работа. Колегите вече знаеха. Знанията и клюките се разпространяват по-бързо от официалните известия. Гледаха я с учудване и съжаление. Жените от счетоводството, които бяха видели нейните синини, тихо събраха пари в плик. Началникът, строг и мълчалив човек, ѝ даде помощ. Приятелките я прегръщаха, утешаваха с шаблонни фрази:
— Дръж се, Ань. Всичко ще се оправи.
— Ти си млада, животът тепърва започва.
Тя кимваше, старателно изобразявайки скръб и вътрешно се укоряваше за суровостта си, че не може да излее нито една истинска сълза. Само облекчение. Безкрайно, всепоглъщащо облекчение.
Когато се върна у дома, пред входа видя позната фигура. Това беше нейната майка, дошла от далечен районен център. На лицето ѝ се четеше истинска, неподправена скръб.
— Дъще моя… Как ще се справяш сама?
— Не съм сама, майка. С Кати. И по-зле вече няма как да е — твърдо отвърна Анна. — Хайде вътре.
Тя взе майчините чанти, стоящи на пейката.
— Ой, тежки! Какво си донесла?
— Домашно месо — просльози се майка ѝ. — Трябва да направиш поминки, да приемеш хора…
— Майко, сега никой у дома не прави поминки. Всички са по кафенетата.
Тъкмо прекрачиха прага на апартамента, когато звънна телефонът. Свекърът.
— Анна, прощаване — утре в час следобед, в ритуалната зала на Октябрская. Аз ще намеря залата за поминално събрание.
— Виктор Леонидович — изненадващо за себе си, ясно и твърдо каза Анна — аз сама ще намеря и организирам всичко. Ще ви се обадя вечерта и ще кажа къде и в колко.
В слушалката се задържа кратко удивление.
— Добре. Навий за двадесет човека. Не повече.
— Окей.
Поставяйки слушалката, тя се обърна към майка си.
— Майко, настани се. Аз ще отида да търся зала.
— Дъще, почакай — майка ѝ посегна в старомоден портфейл и извади няколко сгънати хилядарки. — Вземи ги. Сега ти са по-необходими.
Когато Анна излезе, майка ѝ, спазвайки стар обичай, извади принесените простини и заобиколи всички огледала в апартамента, за да душата на покойния не остане в този свят заключена.
Ритуалната зала беше оцветена в неестествено ярка, официална светлина. Гробът стоеше в центъра, обгърнат от венци. Хората бяха малко — дузина пиячи на покойника, колеги за формалност, роднини. Свещеник тихо четеше молитви. Навзвъре плачеше само майка му. Увидявайки невестката, тя избухна с истеричен вик:
— Това тя! Тя го погуби! Докато се свърза с тази курва! Моят син беше златен! Ангел!
— Ангел, който пребива жена и дете с синини — рязко отговори майката на Анна, застава като стена между дъщеря и свекървата.
— Прекратете! — спокойно, но властно рече свещеникът. — До гроба се държим смирено. Неспазването на уважение към починалия е тежък грях.
— Марина, млъкни! — строго отрезви съпругата си свекърът.
Църковната служба и погребението минаха в тежка, натрапчива атмосфера, но без по-нататъшни ексцесиони. След гробището всички разотидоха по домовете си, освен най-близките, които отидоха в скромна трапезария на поминален обяд. Седяха мълчаливо, избягвайки да се гледат един друг.
Когато се върнаха у дома, майката на Анна въздъхна, оглеждайки се.
— Е, остана си сама, дъще. Напълно сама.
— Не сама, майко. Имам Катя. И сега имам целия живот — поправи я Анна, и в гласа ѝ за първи път се долови увереност.
— Ще се омъжиш пак, нищо…
— Не, майко. Никога.
Животът постепенно, бавно, но сигурно започна да се уредя. Оказа се, че сама — не е страшно. Даже беше по-лесно. Скръбната ѝ заплата като медицинска сестра — която Сергей винаги изпиваше — сега отиваше цялата за дома. Дори за скромни радости — нова рокля за Катя, сладолед, книги. Тя започна да пести, да крепи мечтата — за свое жилище, далеч от тези стени, пронизани от спомени за кошмара.
Тя все по-рядко си спомняше за мъжа. Образът му избледняваше, изтриваше се, превръщаше се в призрачен мираж, страшна приказка, някога била реалност. Да, това бе случаят, когато смъртта на един стана спасение за двама. Тя им подари шанс за живот.
Минаха две години. Анна се потопи изцяло в грижите за дъщеря си и в работата. Не поглеждаше мъже — вътрешният ѝ пазач бдеше. Докато в техния вход не се нанесе нов съсед. Представи се: „Игор, пенсиониран военен“. Той се пенсионирал преждевременно след рани — изглеждаше на около четиридесет, не повече, беше стегнат и спокоен.
Първоначално срещите им в стълбището бяха случайни. Кимване, кратко „здравей“. После започна да й задържа вратата, когато виждаше, че е с тежки торби. Един път ѝ помогна да вдигне пакет с картофи до апартамента. Разговориха се. Оказа се, че е сам, обича да чете и отглежда теменужки в дома си.
Една вечер, връщайки се от работа, Анна улови себе си на мисълта, че чака тази кратка, двеминутна среща в стълбището. Че е проверила в огледалото дали не се е размазала червилото, вървейки към дома. И тогава, с лек страх, спомни си, че не е навършила и тридесет и две. Че животът едва започва.
Още година мина. В техния с Катя апартамент вече често се носеше не просто миризма на храна, а на вкусна храна, готвена от Игор. Той идваше, носеше цветя, помагаше с уроците на Катя, оправяше течащ кран. После Анна влезе в майчинство. Второ в живота си. Но този път всичко бе различно: не страх и неизвестност, а трепетно, светло очакване — общо дете, плод на любовта им с Игор.
И когато вечер седеше в кухнята на новия, светъл апартамент, прегърнала мъжа си и гледайки как тяхната по-голяма дъщеря си играе с малкия братик, тя мислеше за онзи бурен период, който прелетя над живота ѝ. Остави след себе си белези, но те зарастваха. А най-важното, което остана след него — това драгоценната, изстрадана тишина. Тишина, в която най-после се чуваше собственото ѝ сърце.