Изборът, който промени всичко
Казвам се Хана Милър, на 29 години.
До преди година бях просто обикновена жена — съпруга, майка, дъщеря.
Съпругът ми, Дейвид Милър, беше строителен инженер — нежен, търпелив, човекът, който би дал чадъра си на непознат в дъжда.
Имахме четиригодишна дъщеря, Софи, чиито смях изпълваше всеки ъгъл на дома ни.
Но всичко се промени една студена декемврийска следобед, малко преди Коледа.
Диагнозата
Дейвид страдаше от болки в стомаха от седмици. Когато най-накрая отидохме в болницата в Чикаго, лекарят ни погледна с тежък поглед.
„Четвърти стадий на рак на панкреаса,“ каза тихо. „Напреднал е. Ще направим всичко възможно да му осигурим комфорт.“
Светът сякаш се срина около мен. Ръцете ми изстинаха. Сърцето ми биеше в ушите. Исках да крещя, но не излезе звук.
Дейвид — мъжът, който строеше мостове — сега лежеше в болнично легло, а някога силните му ръце трепереха, докато прошепна:
„Съжалявам, Хана… за всичко.“
Но аз не можех да се откажа. Софи не можеше да загуби баща си. Започнах да търся всичко, което можеше да му помогне — нови лечения, експериментални лекарства, клинични проучвания.
Тогава намерих специалист, който спомена за експериментално лекарство от САЩ, което можело да забави болестта. Цената: петнадесет хиляди долара на месец.
Продадох всичко — колата, спестяванията, дори годежния си пръстен. След няколко месеца нямах нищо. Взимах назаем, молех, умолявах — но вече никой не можеше да помогне.
Отчаяното предложение
Една безсънна нощ, докато преглеждах онлайн форуми, попаднах на група жени, които бяха станали сурогатни майки за богати семейства.
Някои от тях получаваха над сто хиляди долара. Достатъчно, за да купя време — достатъчно, за да дам шанс на Дейвид.
Част от мен се ужаси от самата мисъл. Но другата част — отчаяната съпруга, уплашената майка — прошепна: Можеш да го спасиш.
Свързах се с жена от частна група. Казваше се Лена Торес. Гласът ѝ беше спокоен, професионален, но странно дистанциран.
„Работим с елитни клиенти,“ каза тя. „Ще получите сто и двадесет хиляди долара. Ние ще поемем всичко — медицински разходи, жилище, храна. Но трябва да останете дискретна. Никой не трябва да знае.“
Гласът ми трепереше. „Ще трябва ли… да бъда с някого?“
Тя се засмя тихо. „Не, скъпа. Всичко е медицинско. Ембрионът принадлежи на женена двойка, която не може да има деца. Ти просто им помагаш. Нямаш връзка с детето. След раждането си тръгваш — безопасна, уважавана и финансово осигурена.“
Стоях, взирайки се в телефона си. После погледнах Дейвид — блед, дишащ трудно — и Софи, спяща до него.
Три дни по-късно написах на Лена: „Съгласна съм.“
Тайната
Всичко се случи бързо.
Ме закараха в частна клиника в Лос Анджелис за прегледи и психологически тестове.
Когато ми подадоха договора, беше двадесет страници. Не прочетох всичко. Последното изречение беше достатъчно:
„Сурогатната майка доброволно се отказва от всички права върху детето и се съгласява да запази стриктна конфиденциалност.“
Подписах.
Седмица по-късно ми имплантираха ембриона. Казах на всички, че съм започнала временна работа извън града. Дори Дейвид не знаеше. Той мислеше, че работя извънредно, за да платя лечението му.
„Не трябва да се претоварваш,“ каза една вечер по телефона, кашляйки тихо. „Вече направи достатъчно за мен.“
Усмихнах се през сълзи. „Още не,“ прошепнах.
Заемено сърцебиене
До третия месец получих първото плащане — двадесет хиляди долара.
Платих всички болнични сметки, купих новото лекарство и наех частна медицинска сестра.
Цветът на лицето на Дейвид се върна. Усмивката му — също. Той не знаеше, че всяко негово вдишване беше платено с живота, който растеше в мен.
Но на четвъртия месец Лена се обади отново. Тонът ѝ беше различен — сериозен, напрегнат.
„Трябва да се срещнем,“ каза тя. „Има нещо, което трябва да знаеш.“
Разкритието
Когато пристигнах, тя ме погледна право в очите.
„Става дума за бебето,“ каза. „Биологичният баща… е човек, когото познаваш много добре.“
Замръзнах. „Какво говориш?“
Лена пое дълбоко дъх. „Биологичният баща на детето, което носиш… е твоят съпруг, Дейвид.“
Сърцето ми спря. „Не — това е невъзможно! Той е болен! Не би могъл—“
Тя извади документ и го плъзна към мен.
„Семейството му — родителите му — са направили уговорки преди да се разболее. Съхранили са проби с надеждата един ден да имат внук. Когато не се възстанови… те продължили. Искали внук, дори без да знаеш.“
Не можех да дишам. Сълзи замъглиха погледа ми. „Значи… детето вътре в мен… е на Дейвид?“
Лена кимна. „И не е трябвало никога да разбираш.“
Седях в мълчание, с ръка върху корема си, трепереща.
В мен растеше детето на мъжа, когото обичах — дете, предназначено за непознати, избрано от хора, които винаги ме държаха на разстояние.