Църквата беше потопена в тишина, която тежък камък притискаше към гърдите на всеки човек. Лъскавият ковчег от червено дърво беше обграден с бели лилии, чиито аромати се смесваха със соления вкус на сдържаните сълзи. На паметната плоча беше изписано: „В памет на София Картър“.
На първия ред седеше Ричард Картър — магнатът в недвижимите имоти, чието империя се простираше из целия Лос Анджелис. Изражението му беше непроницаемо, изкривено от скръб, но треперенето на пръстите му издаваше болката му. София, единственото му дете, беше обявена за мъртва едва преди две седмици след автомобилна катастрофа в Невада. Полицията му каза, че тялото е твърде повредено за да бъде видяно, и Ричард, разбит, не настояваше.
Но точно когато свещеникът понижи гласа си, за да произнесе последната молитва, големите врати на параклиса се отвориха с остър скърцане. Главите се обърнаха. Вътре, подхлъзвайки се, влезе момче на около петнадесет години, босо и с износена шапка. Гърдите му се издигаха сякаш тичаше цял път. Игнорирайки охранителите, които се опитваха да му препречат пътя, той побягна направо към ковчега.
„Вашата дъщеря още е жива!“ — извика момчето с раздразнен глас.
Залата се изпълни с недоверие. Някои гости ахнаха, други тихо мърмореха за липсата на уважение. Но момчето положи ръце здраво върху ковчега, очите му бяха пълни със страх и искреност. „Г-н Картър, тя не е умряла. Видях София преди само три дни. Тя ме помоли да ви намеря.“
Ричард стана на крака. Първият му импулс беше да се ядоса на нахлуването — на нещо, което изглеждаше като жестока шега. Но нещо в треперещия глас на момчето го спря.
„Кой си ти?“ — попита Ричард с груб глас.
„Казвам се Самвел,“ — каза момчето. „Живея на улица близо до Лонг Бийч. София е жива, но я държат мъже, които не искат да разберете.“
Премина през пейките с тихо стенание. Ричард зашлеви устни. Не му позволиха да види тялото. Полицията настояваше, че не е могло да бъде разпознато. А сега това момче — раненото, уплашеното момче — стоеше тук с изявление, което караше сърцето му да трепери с опасна надежда.
„Докажи го,“ — поиска Ричард.
Самвел сложи ръка в джоба си и извади сребърната гривна. Ричард се отдръпна. Това беше гривната на Cartier, върху която бяха гравирани инициалите на София — подарък за осемнадесетия й рожден ден.
Ковчегът пред него внезапно му се стори жестока театрална декорация. Ако Самвел казваше истината, всичко, с което Ричард беше съгласен, беше лъжа.