Слънцето залязваше зад скалите на Санта Барбара, оцветявайки небето в оранжево и златно. Анна Уилсън стоеше на ръба, морският вятър галеше косата ѝ, а във въздуха се носеше мирис на сол… и предателство. Съпругът ѝ, Майкъл, я беше поканил тук за това, което нарече „ново начало“. Тя му повярва — дори след месеци на студенина, късни вечери и парфюм по яката му, който не беше нейният.
Но когато слязоха от колата, сърцето на Анна се сви. До скалистия ръб ги чакаше друга жена — София Лейн, т.нар. „бизнес партньорка“ на Майкъл. Същата жена, чието име не спираше да се върти в мислите на Анна от седмици.
Анна застина.
— Майкъл… защо е тук?
София се усмихна, очите ѝ блестяха като острие.
— Защото, скъпа, исках да видя гледката. Невероятна е, нали?
Лицето на Майкъл беше бледо, напрегнато.
— Нека не правим сцена, Анна.
Гласът ѝ трепереше.
— Сцена? Доведе любовницата си тук?
София се приближи.
— Той вече не те обича. Обича мен. Ти просто… беше пречка.
Светът на Анна се преобърна. Тя се обърна към Майкъл, молейки:
— Кажи ми, че не е вярно. Моля те…
Но той не можа да я погледне в очите. Мълчанието му беше по-силно от признание.
Гласът на София стана жесток:
— Защо да го протакаме? Пусни я, Майкъл. Буквално.
— Какво? — прошепна Анна.
Следващият миг беше размазан. Ръцете на Майкъл — някога нежни — се притиснаха към раменете ѝ. За миг тя си помисли, че я прегръща. После дойде бутането.
Писъкът ѝ се изгуби във вятъра, тялото ѝ полетя в бездната. Вълните долу ревяха — сякаш аплодираха трагедията.
София се вкопчи в ръката на Майкъл, паникьосана:
— Не искаше да го направиш…
— Падна — каза той бързо, опитвайки се да запази спокойствие. — Ще кажем, че беше инцидент.
Те си тръгнаха, оставяйки след себе си само едно червено шалче, заплетено в скалите — единственият след от Анна Уилсън.
Два дни по-късно, полицията потвърди, че смъртта е била нещастен случай. Майкъл изигра ролята на скърбящ съпруг. София го утешаваше, скрили връзката си зад крокодилски сълзи.
Но от другата страна на страната, в Ню Йорк, Ема Уилсън — еднояйчната близначка на Анна — получи новината. Снимката на скалата, описаните синини, несъответстващата хронология — нищо не ѝ се стори вярно.
А когато намери стария дневник на Анна с едно изречение, подчертaно три пъти:
„Ако нещо ми се случи, няма да е случайност.“ —
сълзите на Ема пресъхнаха.
Челюстта ѝ се стегна.
Това вече не беше мъка. Това беше цел.
Месец по-късно, в Санта Барбара се появи жена. Изглеждаше точно като покойната Анна Уилсън — същата кестенява коса, същият нежен глас, същият белег над китката.
Но тази жена не беше призрак. Това беше Ема — и тя бе дошла да довърши онова, което сестра ѝ не успя.
Нае малък апартамент и започна да изучава живота на Анна — почерка ѝ, навиците ѝ, приятелите ѝ. Скоро започнаха да се носят слухове в града:
— Някой е видял Анна край скалите…
Майкъл и София първи чуха слуховете.
— Това е невъзможно — изсъска София, крачейки нервно из хола. — Тя е мъртва.
Ръката на Майкъл трепереше, докато наливаше уиски.
— Тогава защо хората продължават да казват, че са я видели?
Когато Ема най-сетне се появи пред къщата им — с червеното шалче на Анна и спокоен поглед — Майкъл едва не изпусна чашата си.
— Анна? — прошепна той.
Ема се усмихна леко.
— Липсвах ли ти, Майкъл?
Лицето на София побеля.
От този момент нататък животът им започна да се разпада. Майкъл се будеше посред нощ, облян в пот, виждайки „Анна“ пред портата. София спря да излиза от дома си, уплашена дори от отражението си.
Това, което не знаеха, беше, че Ема записваше всичко. Камери, скрити в растенията, микрофони под дивана — всяка дума, всяка нервна караница, всяко неволно признание.
Няколко дни по-късно, Ема ги изправи лице в лице отново.
— Спомням си — каза тя тихо, гласът ѝ зловещо познат. — Скалата… бутането…
Майкъл избухна:
— Престани! Не исках да—
София го хвана за ръката:
— Не го казвай!
Но беше късно.
— Да, бутнах я! Но ти ми каза да го направя! — извика той.
Ема се отдръпна, преструвайки се на шокирана — но отвътре беше спокойна. Всяка дума беше записана от малкия диктофон под ръкава ѝ.
Докато се караха, София извика:
— Мислиш ли, че ще ти повярват? И двамата знаем, че е мъртва!
Майкъл застина.
— Тогава коя по дяволите е тя?
Ема се усмихна — тиха, уверена усмивка — и се обърна.
Същата вечер изпрати записите на адвоката си и на районната полиция.
Случаят за „нещастната смърт“ на Анна Уилсън беше на път да се отвори отново.
Съдебната зала беше тиха. Медиите го нарекоха „Случаят с убийството край скалата.“
Майкъл Уилсън седеше пребледнял до София Лейн, адвокатите им шепнеха трескаво. От другата страна на залата, Ема стоеше изправена, присъствието ѝ обезпокоително — огледален образ на жената, която мислеха за погребана.
Прокурорът пусна аудиозаписа:
— Да, бутнах я! Но ти ми каза да го направя!
Залата ахна. Очите на София се разшириха от ужас. Майкъл зарови лице в ръцете си.
После дойде вторият запис — гласът на София:
— И двамата знаем, че е мъртва!
Нямаше изход.