Този звук, отвратителен, капещ и мокър, се изписа завинаги в паметта ми. Не беше само падането на капките. Това беше звукът на краха на света. Звукът на това как една студена течност, миришеща на евтини хмелови шишарки и горчивина, се изливаше по сивата, добре подредена коса на моята седемдесетгодишна майка. И докато жълтите и ивици пълзяха по бръчките й като отровни охлюви, а от върха на косата й капеше върху нейната проста памучна рокля, която беше облякла, за да не я намачка на масата, разбрах с абсолютно, сърцераздирателно ясен поглед: всичко е свършено. Нашият брак е мъртъв. Не когато юридическата институция постави печат в паспорта, а точно в този момент, под акомпанимента на грухтящия смях на Артем и тихия, предателски хълцане на нашата тригодишна дъщеря, която стоеше вратата.
— Пий, скъпа! Скоро ще отидеш в старчески дом, там няма да получиш вода като тази! — ревеше Артем, размахвайки празна метална кутия, която преди малко беше в неговата трепереща, пияна ръка.
Майка ми, Анна Викторовна, не каза нито дума. Тя седеше свита на стола, ръката ѝ висяше безпомощно над масата, където стоеше недокосната чиния с нейната собствена борш — плътната, миришеща, както винаги я правеше „за зетя“. Очите ѝ, обикновено толкова живи, добри, изпълнени с мъдрост и топлина, бяха празни, със стъклен поглед от шок и истински ужас. В тях се четеше не само въпросът „защо?“, а нещо много по-голямо — рухването на целия ѝ свят, на нейните представи за семейството, за дъщеря си, за мястото ѝ в нашия живот.
Тя беше дошла при нас, както всяка петък през последните две дълги години, откакто татко ни напусна. Нейният апартамент, изпълнен с неговата сянка, стана непоносимо празен, и единственото спасение бяха тези уикенди при нас: бъркотия в кухнята, където тя заклинваше пайове, игра с внучката Софианка, която я разглезваше с приказки преди лягане, и тихи вечерни разговори с мен над чаша чай. Тя беше циментът, който държеше семейството ни, тиха защитница, чиято помощ беше толкова ненатрапчива и толкова необходима. Тя вземаше Соня от детската градина, когато Артем и аз се забавяхме от работа, гладеше купчините негови ризи, винаги оставяше любимите му кюфтета в хладилника.
Но през последните месеци Артем се беше променил. Неговият преди топъл поглед стана бодлив, а езикът — остър и отровен, особено след няколко бутилки бира. Всичко го дразнеше: тихото скърцане на майчиния чехъл в коридора, миризмата на нейните пайове, които той преди обичаше, дори звукът на това как тя разлистваше книга, докато седеше в креслото.
— Тази стара баба пак тук ли е? — изсъска той веднага щом прекрачи прага, без да си свали обувките. — Не мислиш ли, че има къде да бъде?
— Артем, тя е сама, — опитах се да обясня, чувствам как думите ми звучат съжалителни и неубедителни. — Трудно е за нея да е сама в този празен апартамент.
— А за мен не е ли трудно да виждам чужд човек в моя дом след работа? — отговори той кратко. — Аз съм уморен, имам нужда от спокойствие, а не от свекърва на масата!
— Тя не е свекърва, тя е моята майка! И тя не е чужд човек! — гласът ми се пречупи, треперещ и предателски. — Без нея нямаше да се справим! Кой ще вземе Соня? Кой ще сготви?
— Не съм искал тя да готви! Можеш ли да се справиш сама? Или забрави как?
Дълбоко в себе си знаех, че сама няма да се справя. Но да го призная на глас, щеше да му даде ново оръжие срещу мен.
Тази вечер, тази съдбовна вечер, изпълнена с миризмата на бира и омраза, започна с борщ. Майка ми, която знаеше как Артем обича нейния борщ с пампушки, го беше приготвила специално за него. Но той се прибра вкъщи, вече добре пиян, и веднага щом видя масата, извъртя устата си в гримаса на отвращение.
— Какво е това, супа ли? — изсъска той, натискайки с лъжица в чинията. — Разредена с вода и зеле? Изхвърли я!
— Артем, — каза майка ми тихо, почти шепнейки, и в гласа ѝ чувах скрита болка. — Ако сложа малко сметана, ще стане по-мека.
— Не ми трябва твоята сметана! Човек трябва да умее да готви, а не да съсипва продуктите! — той хвърли лъжицата, която удари силно чинията.
— Майка готви чудесно, — защитих я, чувствайки как гневът расте в мен. — Ти самият казваше, че нищо не може да надмине нейния борщ.
— Преди! — извика той. — Преди ръцете ѝ не трепереха! Сега е само кожа и кости, заема само място!
Анна Викторовна тихо се изправи и се покачи към кухнята, сякаш се надяваше, че при печката, в обичайните движения, ще намери спасение от този кошмар. Но Артем, като хищник, който усеща слабост, я последва.
— А кюфтетата! Виж тези кюфтета! Въглища и никаква храна! Искаше да ме отровиш ли?
— Артем, не яж, ако не искаш, — казах, опитвайки се да застана между него и майка ми, като че ли да я защитя от физическо нараняване. — Ще ти направя омлет.
— Защо ми трябва твоя омлет? Нека твоята майка научи как да готви, или нека си седи в дупката и да мълчи!
— Майка се старае за нас! За нашето семейство!
— Какво семейство? — неговият глас стана писък. — Аз, ти и дъщеря ни — това е твоето семейство! А тази… онази стара жена — тежест!
Майка стоеше с гръб към нас, тънките ѝ рамене бяха неестествено напрегнати, а ръцете ѝ, които държаха лъжицата, трепереха — не от възраст, а от унижението, което бавно, капка по капка, отравяше душата ѝ.
— Артем, спри! — помолих аз. — Не пред майка!
— А пред кого тогава, кажи ми? Пред Соня? — той се усмихна отровно. — Нека знае каква е нейната баба! И мислиш, че чакаш нейните посещения? Лъжи се!
— Аз не лъжа! Тя ми помага!
— Помага? — изсъска той. — Тя е отровила целия апартамент с нейните лекарства! Смърдящата миризма на валериана и някаква мазила! Целият шкаф в банята е пълен с нейната аптека!
Тогава разбрах — той беше преминал границата. Тази невидима, но най-силна граница, след която обикновеното каране на кавга се превръща в нещо друго, тъмно и безмилостно.
— Майка, не го слушай, той не е себе си, — обърнах се към нея, но тя не се обърна, като че ли се страхуваше да не видим сълзите ѝ.
— Аз съм по-ясна от всички тук! — извика Артем. — Аз говоря истината! Тр tired of living with this decay!
— Не ми трябва любовта ти! — изрева той. — Време е да научиш какво е уважение! Време е да изчезнеш на гробището!
— Спри! — извиках аз, и в този вик се изля цялата болка, която бях събирала през годините.
Но той вече не виждаше и не чуваше нищо. Съзнанието му беше замъглено от алкохол и от внезапно освободена омраза. Грабна кенчето от масата — почти пълно, студено, с капчици конденз — и направи крачка напред. Времето се забави. Видях как пръстите му се свиват около метала, как мускулите се напрягат, за да хвърлят.
— Искаш ли да пиеш? Ето ти!
И той не просто изля бирата. Със сила, с някакво садистично удоволствие, изля цялото съдържание право върху главата ѝ. Златистата течност се стичаше по сивата ѝ коса, покри лицето ѝ, капеше върху роклята, върху масата, върху пода.
— Пий! Скоро ще си в старчески дом, там и такава вода няма да получиш!
В настъпилата тишина се чуваше само отвратителният звук на капките, падащи от брадичката ѝ на пода. Майка не помръдваше. Седеше като вкаменена, превърната в статуя на унижението и болката, с широко отворени очи, пълни с неизразим ужас. Шокът беше толкова дълбок, че дори сълзите бяха спрели да текат.
Като насън се хвърлих към нея, грабнах кухненска кърпа и се втурнах да изтривам това лепкаво нещо от лицето ѝ, от косата ѝ.
— Мамо, скъпа, всичко е наред… всичко е наред… — шепнех, докато самата аз треперех от безсилен гняв и състрадание.
— Лена… — прошепна тя едва чуто. — Какво беше това? Какво ужасно нещо?
— Нищо, мамо, нищо страшно — галех я по гърба, чувствах под роклята костеливите ѝ рамене. — Сега ще измием всичко. Всичко ще бъде наред.
Почти я носех до банята. Помогнах ѝ да свали мократа рокля, сложих я да седне на ръба на ваната и започнах да ѝ мия косата. Пръстите ми трепереха, докато нанасях шампоан, втривах го в сивите ѝ кичури, от които се стичаше пяна, миришеща на бира. Говорех ѝ спокойно, страхувах се да не се разпадне от мъка в ръцете ми.
— Мамо, не го слушай. Това не е той, това е алкохолът, който говори.
— Лена, може би… може би е прав? — гласът ѝ беше пречупен. — Може би наистина съм излишна? Стара съм, болна…
— Не си излишна! Ти си най-скъпото, което имам след Соня. Имам нужда от теб.
— Ала ако Артьом мисли така… ако руша семейството ви…
— Той е идиот, мамо. Зъл, жесток пияница. А нашето семейство сме ти, аз и Соня. Той вече не е част от него.
Тя ме погледна ужасено, и в очите ѝ видях сянката на онази стара, майчина загриженост за мен.
— Лена, какво говориш? Не може да разрушаваш живота си заради мен! Не бива да напускаш семейството си!
— Не го правя заради теб. Правя го заради него. Заради това, което направи тази вечер.
— Но той беше пиян… Няма да помни какво е направил…
— Не, мамо. Пияният човек не лъже. Той казва това, което трезвият крие.
Когато се върнахме в хола, чисти, със сухи дрехи, но с незарасли рани в душите, Артьом беше седнал на дивана и гледаше футбол. Никакъв признак на разкаяние — само тъпа, сънлива самодоволност.
— Артьом, извини се на мама веднага — казах аз, с твърд, студен глас.
— За какво? — повдигна глава уморено, като човек, когото прекъсват.
— За това, че изля бира върху нея! Че я обиди! Че я унизи!
— Айде стига! — махна с ръка. — Малко прекалих. Кой не е прекалявал?
— Това не е „малко прекалих“! Това е подлост! Истинска подлост!
— Колко подлост, кой решава? — изсумтя той. — Просто се пошегувах! Старата дама явно няма чувство за хумор!
— Това ли наричаш хумор? — всичко в мен кипеше. — Да залееш възрастна жена с бира? Лицето на майка ми?
— Няма да се разтопи! Закалена е! — усмихна се, сякаш е направил велико остроумие. — Извини се!
— Не. Ти сама си го поиска.
— За какво? За това, че ми писна от нейното присъствие? Че е стара и заема място?
В този момент разбрах всичко. Окончателно и безвъзвратно. Няма да има извинения. Нито днес, нито утре. Защото той не се смята за виновен.
— Мамо, облечи се. Отиваме у дома.
— Къде? — Артьом се намръщи, най-сетне откъсна поглед от телевизора. — Вече е тъмно!
— Тръгваме. Тук не е безопасно за теб, мамо.
— Каква драма е това? — изсъска той. — Да не съм убиец? Наркоман?
— Не. Но си човек, който си позволява да унижава и обижда по-слабите. А това, според мен, е по-лошо.
— Недей да преувеличаваш! Само защото си разляла малко бира!
— Разляла? В лицето на възрастна жена! Разбираш ли какво направи?
— Разбирам! Поставих тази ужасна жена на мястото ѝ!
— На кое място? — гласът ми отново проряза въздуха. — На прислужница? На нещо по-низше? Тя има свой дом, свой живот! Тук е, защото ни обича!
— Обича? Пречи! Задушавам се от присъствието ѝ!
Спрях да споря. Отведох мама в стаята ѝ, помогнах ѝ да събере нещата си, наметнах я с топъл шал, макар навън вече да миришеше на пролет. През целия път тя мълчеше и гледаше през прозореца, само понякога повдигаше края на шала към устата си, за да потисне хлипането.
— Мамо, прости му, моля те. Не знаеше какво прави.
— Лена, може би… най-добре да си остана у дома. Завинаги — каза, без да ме поглежда.
— Не! — избухнах искрено. — Имам нужда от теб. Не мога да си представя уикенд без теб.
— Но Артьом…
— Артьом не е господарят ми. Да, мой съпруг е, но уважението не е робство. Няма да позволя никой да те унижава.
Останах при нея през нощта. Когато я сложих в леглото, седях дълго до нея, държейки ръката ѝ, докато дишането ѝ не стана спокойно и дълбоко. Но знаех, че сънят ѝ ще е неспокоен, пълен с кошмари от тази вечер.
На сутринта се върнах у дома. Артьом спеше на дивана, празна бутилка стоеше на масата. Събуди се, когато отключих, и се протегна.
— Е, прости ли на старата си майка? — попита и се прозя.
— Ти си този, който трябва да се извини. На мама.
— Айде стига, — махна с ръка. — Забрави тази глупост.
— Забравям. Но не прощавам.
Очите му се разшириха.
— Какво значи „не прощавам“?
— Че за мен нашите отношения свършиха в момента, в който бирата докосна косата ѝ.
— О, моля те! — раздразнен се изправи. — Просто едно обикновено домашно спречкване!
— За теб — обикновено. За мен — не. Не мога да вярвам на човек, способен на такава низост.
— Каква низост? — сви рамене. — Всеки мъж понякога казва глупости! Но не всеки къса брака си заради това!
— Не всеки мъж, когато е пиян, измъчва беззащитни стари хора — казах тихо. — Това е участта на слабите и жестоките.
Той разбра, че този път извиненията няма да помогнат. Лицето му се изопна.
— Добре, добре, извинявай. Ще ѝ се обадя, ще се извиня. Ще направя шоу.
— Късно е.
— Защо късно? — не разбираше.
— Защото видях кой си всъщност. Без маски, без фасади. И този човек ми е отвратителен.
— Какво? Аз съм нормален човек! Издържам семейството!
— Издържаш? А кой се грижи за душевния мир? Кой прави дома уютен? Кой гледа детето ни, когато сме на работа? Мама! А ти изля бира върху нея заради това.
Подадох молба за развод месец по-късно. Артьом до последно мислеше, че се шегувам.
— Полудя ли? Ще разрушиш всичко заради една кенче бира? Заради една стара жена?
— Не заради бирата. Не заради „старата жена“. Заради теб. Заради истинската ти същност, която се показа онази вечер.
— Каква същност? Аз съм просто обикновен човек!
— Не. Обикновеният човек умее на състрадание, на милост. Ти не умееш. Ти умееш само презрение към по-слабите.
— Но аз съм ти съпруг! Имам право на чувства! На изблици!
— Да. Но нямаш право да изливаш отрицателните си чувства върху майка ми. Никой няма това право.
Половин година по-късно мама понякога все още ме гледа с вина в очите и шепне:
— Лена, може би сбърка? Може би аз съм виновна, че се разделихте? Аз разруших семейството ви.
Хващам ръката ѝ — жилеста, трепереща — и я стискам силно.
— Не, мамо. Ти не си разрушила нищо. Ти беше светлината над пропастта, към която падахме. Не се разведох заради теб. Разведох се благодарение на теб. Защото ми показа истинското му лице.
Сега живеем трима: аз, Соня и мама. Тя идва при нас всяка събота и неделя. Сега присъствието ѝ не пречи никому. Апартаментът ни е пълен с мириса на нейните сладкиши, със звука на тихите ѝ песни, които тананика на Соня, и с онази особена, незаменима атмосфера на спокойствие и сигурност, която има само домът, в който живее мама.
И аз научих най-важния урок в живота: не можеш да делиш покрив с човек, за когото унижението на най-близките е нещо нормално. Защото рано или късно то ще достигне и теб. Алкохолът не е причината, само катализаторът. Той не променя човека — просто разкъсва тънката обвивка на цивилизоваността и показва какво се крие най-дълбоко в душата.
И понякога единственото спасение е бягството.
Бягство от онази вечер, от онзи отвратителен, шляпащ звук на капки, падащи на пода.