Моят чичо тъкмо беше освободен, и докато цялото семейство му обърна гръб, само майка ми разтвори ръце, за да го посрещне…
Когато семейният бизнес се срина, чичо ми просто каза:
„Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.“
Когато пристигнахме на онова място, избухнах в сълзи от ш0к…
Баща ми почина, когато бях в пети клас. В деня на погребението му майка ми едва говореше от мъка. Роднините казаха няколко утешителни думи и си тръгнаха, всеки по своя път. Оттогава майка ми се грижеше сама за нас, работейки каквото намери, за да ме праща на училище.
Единственият, който ни посещаваше често, беше чичо ми — по-малкият брат на баща ми. Но след година го затвориха, защото наранил човек, докато бил пиян. Оттогава всички го отхвърлиха.
„Лошата кръв не се променя,“ казваха те.
Гледаха на чичо ми с подозрение… и този поглед стигна и до нас.
Десет години по-късно чичо ми бе освободен.
„Стой далеч от него,“ предупреди семейството. „Не искаме да споделяме срама му.“
Но майка ми — жена, свикнала с болката — отговори:
„Той все още е брат на баща ти. Той е наша кръв, независимо от всичко.“
Видях чичо ми да стои пред портата — слаб, с раздран раница на рамото.
Майка ми се усмихна и отвори вратата:
„Влез, братко. В тази къща винаги ще има място за теб.“
Оттогава чичо ми заживя в стаята на татко. Всяка сутрин излизаше да работи; следобед поправяше оградата, метеше двора и се грижеше за растенията в градината.
Веднъж го видях да засажда нещо и го попитах какво е. Той се усмихна и каза:
„Това, което засаждам тук… ще храни добрите сърца.“
Не разбрах напълно, затова просто се засмях.
След време животът пак ни удари — загубих работата си, а майка се разболя тежко. Дълговете за лекарствата ни задушаваха. Една вечер, седейки на тъмно, мислех да продам къщата, когато чичо ми се приближи. Седна тихо и с мек глас каза:
„Когато брат ми умря, майка ти беше единствената, която ме прие. Сега е мой ред да ѝ се отплатя. Приготви се и ела с мен. Не задавай въпроси.“
На следващия ден ни закара с колата си.
Пътувахме по път, който се изкачваше през планината, докато стигнахме до огромна земя, заобиколена от дървета. В центъра стоеше проста дървена къща, обградена с цветя.
„Чия е тази къща, чичо?“ — попитах аз.
„Наша,“ отговори той. „За семейството.“
След като излязъл от затвора, работил на различни места, спестявайки малко по малко, докато не купил тази земя. Десет години я обработвал, построил къщата, но не казал на никого.
Майка ми заплака, а аз я прегърнах, без думи.
„Чичо, защо не използва парите за себе си?“ — попитах.
„Не ми трябва много,“ отвърна той. „Научих, че когато сгрешиш, всичко, от което се нуждаеш, е някой, който още вярва в добротата ти. Това е моят начин да върна тази вяра.“
Мина време. Майка оздравя — може би благодарение на чистия въздух и сладките плодове от градината. Помагах да ги продаваме на пътниците.
Те казваха: „Тези плодове имат различен, по-сладък вкус.“
А чичо ми се усмихваше и казваше:
„Защото са засадени с благодарност.“
Един ден намерих стара дървена кутия в ъгъла на къщата.
На капака беше гравирано: „Ако четеш това, значи вече почивам в мир.“
Отворих я. Вътре беше нотариалният акт на мое име и писмо:
„Не съм добър с думите, затова засаждам. Благодаря ти и на майка ти, че не ме отхвърлихте, когато всички други го направиха. Не се страхувай да грешиш; страхувай се да изгубиш добротата в сърцето си.“
Не можах да го дочета… сълзите ми пречеха.
Месеци по-късно чичо ми се разболя. Лекарят каза — рак в краен стадий.
В последните си мигове в болницата хвана ръката на майка ми и прошепна:
„Сестро… тъжно ми е, че няма да видя Тин (мен) да се ожени. Но си отивам щастлив. Знам, че вече разбира какво значи да живееш добре.“
Чичо ми почина в тих следобед.
Погребението беше просто — без цветя, без разкош, само няколко съседи дойдоха.
След погребението застанах в средата на градината, която беше засадил.
Вятърът разлюля листата и сякаш чух гласа му:
„Не мрази света. Живей добре, и животът ще е добър към теб.“
Година по-късно градината на чичо ми беше пораснала в голяма плантация.
Оттам се препитаваме и до днес.
Но за мен най-ценният му завет не беше земята, а урокът за вярата и добротата.
Ако майка ми онзи ден беше постъпила като другите и му обърнала гръб, вероятно никога нямаше да имаме втори шанс.
И без чичо ми вероятно още щяхме да живеем в нищета.
Затова, когато някой ме попита кой е героят в живота ми, имам само един отговор:
„Моят чичо — човекът, когото всички отхвърлиха, но който ни обичаше с чисто сърце.“