В продължение на десет години майка ми имаше един страх:
„На четиридесет си, Мигел. Ако не се ожениш сега, може да остарееш сам!“
В нашето малко барангае край Манила всички ме познаваха като Мигел — водопроводчика и електротехника — мургав, тих и не особено красив.
Всеки път, когато ставаше дума за женитба, съседите казваха:
„Ох, колко е трудно да си намериш жена.“
Бях свикнал със самотата, докато един ден майка ми не каза:
„На ъгъла живее една жена, Мария. Тя е добра, тиха и трудолюбива. Има тригодишен син, но е добро дете. Ожени се за нея, чедо мое. Не избирай.“
Аз просто мълчах.
Не я обичах, но ми беше жал за старата ми майка.
У дома бяхме само двамата.
Затова се съгласих. Ако не заради себе си, то поне заради нея.
Подготовката за сватбата беше проста. Майка ми беше много щастлива и дори се хвалеше пред съседите:
„Бъдещата ми снаха е бедна, но е уважителна и трудолюбива.“
Дойде денят на сватбата.
Слънцето печеше така силно, че усещах как кожата ми изгаря. Носех само нает костюм, а ръката с букета още трепереше. Колоната спря пред стара къща в Кесон Сити.
Майка попита:
„Защо не виждам нейното тригодишно дете? Винаги го води със себе си, когато мие чинии.“
Аз казах, че вероятно семейството ѝ го е скрило, за да не говорят хората. Майка кимна с явно облекчение.
Стоях на улицата с тежест в гърдите. Нямах представа как ще завърши тази сватба. Когато зазвуча сватбената музика и булката тръгна по стълбите, зад мен се чу силен „туп“ — майка падна!
Всички се паникьосаха. Приближих се, но видях, че тя гледа с широко отворени очи, устата ѝ зяпнала, а треперещата ѝ ръка сочи напред.
Обърнах се — и застинах. Тялото ми се вцепени, обля ме студена пот.
Жената пред мен вече не беше обикновената миячка на съдове, която познавах от кафенето.
Тя вече не носеше старите дрехи и джапанките. Вместо това беше облечена в бяла сватбена рокля, а на шията, ръцете и в косите ѝ блестяха златни украшения.
Роднините ни си шепнеха:
„Леле, само миячка на чинии, а изглежда като богата!“
Дори семейството на булката беше изненадано:
„Може би този мъж има богато семейство, просто не личи!“
Тогава излязоха родителите на булката — облечени елегантно, спокойни, усмихнати:
„Добро утро, приятели. Днес поверяваме на вас нашето най-малко дете.“
Майка ми се усмихна, но внезапно към булката се затича тригодишно момченце и я прегърна за роклята, викайки:
„Сестро, вземи ме с теб!“
Всички онемяха. Всички мислеха, че това е синът на булката. Но майката на булката се усмихна и обясни:
„Той е и мой син. Той е най-малкият ни. Привързан е към сестра си и където и да отиде тя, иска да върви с нея. Миналото лято отиде с нея да помага в кафенето на братовчед ни.“
Всички се разсмяха — просто бяхме сгрешили.
Сватбата мина весело. Имаше много смях и радост.
Мислех, че се женя само за да зарадвам майка си, но накрая получих добра, красива жена със златно сърце.
Така че, приятели, не се страхувайте, ако закъснявате със сватбата.
Понякога точният човек идва, дори когато сте вече над четиридесет.