Моят баща нямаше пенсия. Грижех се за него с цялото си сърце в продължение на 12 години. С последното си дъхание той ми подаде скъсаната възглавница и каза: „За Мария.“ Когато я отворих, не спирах да плача…
Аз съм Мария. Влязох в „работата“ на снаха си на 26 години. По това време семейството на съпруга ми вече беше преминало през много трудности. Бъдещата ми майка почина млада, оставяйки бъдещия ми баща, Тата Рамон, да отгледа сам четири деца. Той цял живот отглеждаше ориз и зеленчуци в Нова Ецихе, без стабилна работа или пенсия.
Когато се ожених за сина му, почти всички деца на Тата Рамон вече имаха свои семейства и рядко го посещаваха. Останалата част от живота му почти изцяло зависеше от мен и съпруга ми.
Често чувах съседите да шепнат:
„Какво е това? Тя е само снаха, а изглежда като прислужница. Кой би се грижил за тъста толкова дълго?“
Но аз мислех различно. Той беше баща, който жертва целия си живот за децата си. Ако аз се откажа от него, кой ще се грижи за него?
Дванадесет години изпитание
Тези дванадесет години бяха трудни. Когато бях млада, често се чувствах уморена и самотна. Когато съпругът ми работеше в Манила, аз останах сама да се грижа за малката ни дъщеря и за Тата Рамон, който вече беше изморен. Готвех, миех и стоях до късно, наблюдавайки как той диша.
Един ден, изтощена, му казах:
„Татко, аз съм само твоя снаха… понякога чувствам голяма тежест на гърдите.“
Той само се усмихна нежно и с треперещи ръце ми каза:
„Знам, дъще. Затова съм още по-благодарен. Без теб може би вече нямаше да съм тук.“
Никога няма да забравя тези думи. Оттогава си обещах да направя всичко възможно, за да му улесня живота. Всяка зима му купувах дебело палто и одеяло. Когато го болеше стомахът, му приготвях оризена супа. Когато го боляха краката, нежно ги масажирах.
Никога не очаквах, че един ден той ще ми остави нещо. Правех го, защото го смятах за свой баща.
Последният момент
С времето Тата Рамон отслабваше. На 85 години лекарят в провинциалната болница каза, че сърцето му е много уморено. Няколко дни преди последната си нощ той ме викаше до леглото си, разказваше ми истории от младежките си години и напомняше на децата и внуците си да живеят с чест.
Докато не дойде денят на сбогуването. Тежко дишайки, той ме повика. Извади стара възглавница, скъсана от едната страна, и с уморен глас каза:
„За… Мария…“
Прегърнах възглавницата, без да разбера напълно. След няколко минути той затвори очи завинаги.
Тайната в възглавницата
В онази нощ, когато се събудих и седях на терасата, отворих скъсаната възглавница. Порази ме: подредени банкноти, няколко малки златни монети и три стари спестовни книжки.
Бях в шок и след това се разплаках. Оказа се, че той е спестявал всички малки пари, които децата му са му давали, както и тези, които е изкарал от продажбата на малък парцел земя в селото. Вместо да ги похарчи, ги беше скрил в тази скъсана възглавница… и ми ги остави.
Имаше и бележка, написана с почти неразбираем почерк:
„Дъще, ти си най-работливата и най-добрата снаха, която съм познавал. Не ти оставям богатство, но се надявам това да ти помогне да живееш малко по-добре. Не вини братята на съпруга си, защото аз реших да ти го оставя, защото се грижиш за мен вече 12 години.“
Сълзи на благодарност
Аз съм необикновен човек. Не заради парите или златото, а заради любовта и приемането, които ми показа. Мислех, че моите жертви са просто дълг на снаха. Но Тата Рамон ми показа, че добрите дела, дори без да чакаш награда, никога не се губят.
На деня на погребението шепотите още се чуваха:
„Какво ще остави Рамон? Той дори няма пенсия.“
Аз само се усмихнах. Защото никой не знае истинското наследство, което ми остави – не само спестяванията, но и искрената благодарност и доверие.
Моят втори баща
Всеки път, когато виждам тази стара възглавница, мисля за Тата Рамон. В сърцето ми той не беше просто тъст, а втори баща, който ме научи на истинския смисъл на жертвата, благодарността и безусловната любов.
И всеки изминал ден си повтарям: Ще живея по-добър, по-любящ живот — за да не се изгуби никога най-ценното му наследство.